TRIGINTA SEX
Просто една роза
Нещата всъщност не вървяха чак толкова добре.
Речите и възторжените аплодисменти бяха едно, а сформирането на боеспособна армия от магьосници практически от нищото — съвсем друго.
Бяхме завзели Голямата зала и я използвахме като арена за тренировки.
Едва сега разбирах напълно коментара на Пилсбъри, че Емпирей е способен да се разширява според нуждите. Помещението, достатъчно просторно и преди, сега бе станало наистина огромно и осигуряваше достатъчно място за всички нас и заклинанията ни.
Започнах с кратка лекция за духа, тялото и съзнанието, подражавайки на Астрея Прайн може би повече, отколкото възнамерявах. После минах на простите движения с пръчката и най-елементарните заклинания. Помнех колко неловко изглеждах аз самата, докато Астрея ми преподаваше, но си давах сметка, че в сравнение с нашите ученици съм била същински Екскалибур. Преследваше ме натрапчивата визия за това как всички лежат на бойното поле, пометени за броени минути от Маладоните.
Разделихме групата на две равни части и Петра се залови с подготовката на едната, а аз — на другата.
Делф също имаше своя отредена роля — в отделна стая запознаваше хората с нашата история, пътешествието ни през Мочурището, чудовищата и препятствията, с които се бяхме сблъскали. Не знаехме кое може да се окаже от полза, затова бяхме взели решение да им разкажем всичко.
Аз понякога посещавах класната стая и се уверявах, че въпросите, които се задават, са уместни, а дискусиите — оживени.
Пилсбъри бе предоставил на учениците писмени принадлежности, за да могат да си водят бележки и да ги препрочитат по-късно на спокойствие.
Изминаха трийсет дни и започнаха да се проявяват първите признаци на напредък, макар и далеч по-слаби, отколкото очаквах. Една вечер на вратата ми се почука и когато отворих, видях пред себе си угрижената физиономия на Делф.
Той влезе, седна на леглото и се залови разсеяно да почесва Хари Две.
— Какво те притеснява? — попитах най-сетне.
— Миранда Уийкс.
Аз въздъхнах.
— Да, знам, че не е много добра, но с малко повече упражнения…
— Не е това — прекъсна ме той.
— А какво?
Загадъчното му поведение започваше леко да ми додява.
— Просто е твърде малка, за да бъде обучавана в битки. Не мисля, че е правилно.
— Делф, нуждаем се от всички, до последния човек. Маладоните разполагат със стотици опитни магьосници.
— Същото ли щеше да казваш, ако ставаше дума за брат ти Джон? А той е с няколко години по-възрастен от Миранда.
Не бях очаквала подобен обрат и ми стана донякъде неприятно, задето въвлича брат ми в спора. Но после се сетих за негодуванието си при вида на момчетата, маршируващи под онова ужасно знаме. А те също бяха по-големи от Миранда!
— Какво предлагаш тогава? Да й кажем, че няма да я правим магьосница?
— Не, защо? След години може и да стане. Но не бива да я принуждаваме да се бие, докато не порасне.
— Добре, Делф, ще поговоря с нея. Има ли друго? — попитах, виждайки, че не си тръгва.
Той си пое дълбоко дъх, преди да изплюе камъчето.
— Не искам да ходиш никъде сама, без да ни се обаждаш. Трябва да ни позволяваш да те придружаваме.
— Моля? — изправих се.
— Да вземем например спасяването на Върджил или екскурзиите ти до Голям Честен. Притесняваш ни до смърт. Не го прави повече.
— Петра ли те подучи да ми го кажеш? — сопнах се.
— Петра? — искрено се удиви той. — Не, естествено.
— Дано да е така. Но във всички случаи, не си спомням да съм те назначавала за свой настойник. Ще ходя когато и където си поискам.
Очаквах да добие наранено изражение, но лицето му изразяваше по-скоро гняв.
— Приключихме ли вече? — попитах настоятелно, макар и да се чувствах виновна от поведението си.
Той стана и без да обели дума, напусна стаята, като затръшна вратата след себе си.
Тръшнах се със стон върху леглото.
Хранехме се на смени, за да не претоварваме бедната госпожа Джоли. Делф, Петра и аз обикновено сядахме на различни маси, за да опознаем по-добре хората, редом с които ни предстоеше да се сражаваме.
Повечето от тях бяха нетърпеливи за битка, изпълнени с гняв заради причинената им несправедливост и желание да си отмъстят на поробителите.
След като всички си легнеха, тримата оставахме в библиотеката до късно през нощта, обсъждайки различни теми. Делф никога повече не спомена за спора помежду ни, но държанието му стана осезаемо по-хладно. Петра, дори и да забелязваше, не даваше вид.