— В Пан Ам мерят всяка чанта, която качват на самолета, до последния сантиметър — каза той на Лиза.
— Но с Аерофлот хората превозват и добитък. Както във влака, с който пътувахме. Помниш ли?
— Няма големи изгледи да го забравя.
— Наистина.
Холис отиде до гишето на едно обменно бюро и изсипа рублите си до последната копейка.
— Американски долари, моля.
Касиерката преизчисли сумата с помощта на сметало и подаде на Холис някакви формуляри за подписване. Той подписа и тя бутна към него една пачка, заявявайки:
— Нямаме монети.
— Шоколад?
— Шоколад?
— Забравете за това. До свидания, сладурче. — Той се върна при Лиза и каза. — Това бе последният случай в живота ми, когато ползвам руски.
От мястото, където стояха, Холис можеше да наблюдава международния салон за пристигащи. Там хората се тълпяха на гишето за паспортен контрол, а пред митничарите бе станало същинско стълпотворение. Повечето от пристигащите имаха вид на хора от Третия свят, а имаше и много младежи поклонници, възползващи се от спонсорираните от Съветския съюз екскурзии, дошли в Москва, за да говорят за мир, прогрес, разоръжаване и равенство. Никога нямаше да спре да го изумява фактът, че една компрометирана идеология и една репресивна държава могат все още да привличат идеалистите.
Холис огледа останалата част от чакалнята. Цялата зала бе завардена от милиционери в сиви униформи. Успя да забележи и няколко гранични патрули на КГБ в типичните им зелени екипи. Откри хората от охраната на посолството, стратегически разположени около него и Лиза. Видя и мъж в кафяво кожено яке и вратовръзка, който можеше да е от КГБ, но други такива не се забелязваха. В други страни на толкова претъпкано с хора обществено място не биха могли да възникнат проблеми, но за КГБ цялата страна бе частен резерват за ловуване. Той осъзна, че Алеви е изчезнал нанякъде, а Лиза изглежда леко напрегната.
— Летяла ли си някога с „Аерофлот“? — попита я той.
— „Аеропльос“? — засмя се тя. — Да, веднъж ме командироваха в Ленинград.
— Преди редовно пътувах с тях до Ленинград веднъж месечно. Всичките им пилоти са военни. В тази страна няма особена разлика между гражданската и военната авиация. Забелязала ли си как кръжат около летищата на голяма височина и после рязко се гмурват надолу?
— Да. Това ме ужасява.
— Мен също. А съм летял на изтребители бомбардировачи. Но в САЩ, според закона за алкохола, пилотите нямат право да пият двадесет и четири часа преди излитане. Тук „Аерофлот“ им забранява да пият на двадесет и четири фута от самолета.
— Ти си ужасен — засмя се отново тя. — От какво ли ще се оплакваш в Съединените щати?
— От качеството на ягодите през зимата. — Холис хвърли поглед към часовника си.
— Смяташ ли, че нещо не е наред? — попита Лиза, която забеляза движението му.
— Не. Мисля, че просто сме много изнервени. А, щях да ти разказвам за последния си полет с „Аеропльос“. Летяхме с Яковлев 42 — тримоторен самолет с огромни колела, за да може да се приземява на трева и кал. Всъщност това е военен транспортен самолет, но когато тези машини остареят, им слагат по един надпис „Аерофлот“, монтират им седалки и ги използват в гражданската авиация. Пилотската кабина явно беше боядисвана с четка, защото се виждаха следи от мазките. Всички стюардеси много напомняха на мис Пиги, а тоалетните бяха задръстени…
— Но това е моят полет. Помещението миришеше на канализационни тръби. А пликчето за повръщане беше употребявано. Не се шегувам. Колекционирам пликчета от различни авиолинии, затова извадих своето от джобчето на седалката и…
— Колекционираш пликчета за повръщане? Отвратително.
И двамата се разсмяха.
— Само неупотребявани — каза тя. — И така аз…
Алеви се приближи към тях иззад гърба им.
— Добре. Всичко е уредено. Хайде да тръгваме.
Лиза и Холис вдигнаха чантите си и го последваха, придружавани от шестима мъже от охраната. Влязоха в дълъг и тесен коридор, който ги отведе от чакалнята до дипломатическото крило, където ги чакаше заместникът на Алеви, Бърт Милс.
Дипломатическото крило на летището се състоеше от едно гише и удобна съвременна чакалня с малки зали от двете й страни. Не се различаваше особено от стандартните частни авиолинии или от която и да е чакалня за VIP по световните летища, ако не се смята присъствието на облечените в елегантни униформи гранични патрули на КГБ близо до гишето и още един граничар с автомат, застанал до задния изход, който водеше към пистата. Куфарите им, облепени с дипломатически печати, вече бяха минали през рентгена и стояха в багажното отделение близо до гишето. Дойде граничар, който провери паспортите им, удари им изходна виза и напусна помещението.
Холис, Лиза и Алеви седнаха в малката чакалня. Близо до гишето, на няколко крачки от пограничния патрул на КГБ, имаше човек от охраната на посолството. Още двама морски пехотинци се бяха разположили до задния изход, за да правят компания на застаналия там граничар. Бърт Милс седеше в другия край на чакалнята.
— Защо е цялата тази навалица? — обърна се Холис към Алеви. — Един или двама щяха да бъдат напълно достатъчни.
— Показваме сила.
За кой ли път Холис помисли, че Сет Алеви е доволен от факта, че играта на живота му срещу Москва се развива в самата Москва. Той се запита какво ли ще е бъдещето на Сет Алеви, когато му се наложи да напусне това място.
В чакалнята влязоха трима мъже с вид на испанци, които носеха малки червени значки с образа на Ленин на реверите на саката си. Те погледнаха недружелюбно към Холис, Лиза и Алеви. Единият от тях каза нещо на испански, което накара другите да се разсмеят.
— След половин час има директен полет на „Аерофлот“ до Хавана — отбеляза Алеви.
— Струва ми се, че казаха нещо обидно. Долових думата „гринго“ — каза Лиза.
— Не им обръщай внимание — посъветва я Алеви.
На масата за кафе имаше меню на няколко езика с предлаганите напитки.
— Понякога имат портокалов сок. Какво ще кажете за малко водка към него? — каза Алеви.
— Чудесно.
Той се огледа за келнерката, която бе забелязал малко преди това, после стана и отиде при жената на гишето. След минутка се върна:
— Няма портокалов сок. Поръчах „Блъди Мери“. Става ли?
— Чудесно.
Пристигна келнерката, носейки четири чаши, пълни с някаква зелена течност. Алеви каза на английски:
— Всичко в тази шибана страна е червено, но доматеният сок е зелен. Дали да не наречем този коктейл „Блъди Грасхопър“*?
[* Кървав скакалец (англ.). — Б.пр.]
Келнерката остави чашите и чиния със сьомга и черен хляб.
— За гладните. Довиждане. Приятно пътуване.
— Благодаря. — Алеви се обърна към Холис и Лиза.
— От време на време някой в тази страна се отнася любезно към теб и това те кара да се позамислиш. — Алеви вдигна чашата си. — За вашето успешно пътуване. — Той изпи питието на един дъх и въздъхна. — Водка. За Бога, това е единственото нещо, което правят както трябва.
— Днес си в добро настроение — каза Лиза на Алеви. — Радваш се, че си заминаваме ли?
— Не, не. Просто се радвам за вас. И за двама ви.
За няколко секунди настъпи неловко мълчание, след това Лиза попита Алеви:
— Четвъртото питие за теб ли е?
— О, забравих. То е за Бърт Милс. — Алеви взе чашата, изправи се, заклати се, сякаш бе загубил равновесие, и изсипа зеления доматен сок върху главата на един от кубинците. — О, много съжалявам. Шибаната ми непохватност…