Тримата кубинци скочиха на крака. Холис се изправи, а Бърт Милс изневиделица също се оказа наблизо. Кубинците бързо схванаха положението, грабнаха си дипломатическите куфарчета заедно с цял куп носни кърпички и се оттеглиха в една от страничните зали.
— Чувствам се ужасно — каза Алеви.
Милс се засмя и се върна на стола си. Холис забеляза, че двамата от граничния патрул на КГБ също се хилеха. Холис винаги се бе възхищавал от малката армия главорези, която поддържаше Алеви. Освен двайсетината офицери от ЦРУ в посолството имаше още толкова мъже за охрана, с които Алеви се разпореждаше. Той бе казал веднъж на Холис, че ако можеше да получи под свое разпореждане и контингента от тридесет морски пехотинци, щеше да е в състояние да превземе Кремъл.
Алеви избърса ръцете си с една от покривките.
— Винаги срещам интересни хора в дипломатическата чакалня.
Лиза му се усмихна, но не каза нищо. Холис осъзна, че Алеви се опитваше да впечатли за последен път Лиза с малките си номера. Той се извини и напусна чакалнята.
Лиза и Алеви останаха прави.
— Мъчно ми е, че си заминаваш — каза Алеви.
Лиза не отговори.
— Мислех си, че можем да опитаме още веднъж — добави той.
— И аз мислех за това. Но се случиха други неща.
— Знам — Алеви вдигна чашата и отпи. — Е, може би пътищата ни отново ще се пресекат в някое друго забравено от Бога място. Странен живот сме си избрали.
— Руснаците казват: „Да изживееш живота си не е така лесно, както да прекосиш полето.“
— Руснаците казват много безсмислени неща. Тартор хайку. На теб това място ти харесва. А на мен не.
— Но ти харесва да бъдеш главният шпионин в лоното на империята на злото.
— О, да.
— Именно това ме притеснява. Опитай се да видиш злото в онова, което правиш ти.
— Нямам време за отвлечени морални разсъждения. Работата ми е да се опитвам да прекарвам руснаците, за което те ме уважават.
— Добре, вече сме говорили на тая тема. Просто те моля да се опиташ да разбереш тези хора. Като хора. Ако ги разбереш, ще ти бъде от полза както в професионален, така и в личен план.
— Опитвам се. Всички се опитваме.
— Така ли? — Тя погледна към вратата, но Холис не се виждаше никакъв. Хвана Алеви за ръката. — Внимавай, Сет. Безпокоя се за теб.
— Така ли? Ти самата трябва да се пазиш. Все още не си у дома. — Той допи питието й. — Един малък съвет, лейди Лиза. Възрастта му няма чак толкова голямо значение. Нито пък настоящото му семейно положение. Но ако пак влезе в този безумен свят на пилотите на изтребители, ще си имаш много сериозен проблем.
— Нямам намерение да се омъжвам. Между другото, за какво си говорехте до шест часа сутринта? И двамата изглеждате ужасно.
— Просто имах нужда от малко статистическа информация за съветските военновъздушни сили. Трябваше ми името на Холис да стои под доклада. В Лангли много го уважават. Съжалявам, че съм объркал плановете ти. Няма да се повтори. — Алеви погледна часовника си. — Ще отида да намеря Сам, за да се сбогуваме. Тук си в безопасност. — Той я погледна. — Е, бих искал да ти кажа още много неща, но и така вече знаят твърде много за личния ми живот. — Той посочи тавана с палеца на ръката си. — Лошите. Много клюки научават от това помещение.
— Все още продължавам да не мисля за това — поклати глава тя.
— Вече няма и нужда. Само внимавай какво ще кажеш, когато Сам се върне. След като се качите на борда на Пан Ам, можеш да говориш каквото си искаш по пътя до Франкфурт и по-нататък. В свободния свят. Харесва ми този стар израз от времето на студената война. Свободният свят.
За момент се почувстваха неловко, застанали един срещу друг.
— Пиши ми — каза Лиза.
— Разбира се.
— Ще ти съобщя, когато узная къде ще ме изпратят. — Внезапно тя се разсмя. — Колко съм глупава. Вероятно ще го знаеш преди мен. Предполагам, че това бе и част от нашия проблем. Всяка жена обича да има малко лично пространство и малко тайни. Но ти знаеше всичко за всеки един живеещ между стените на нашия замък. Ти беше нашият Мерлин.
— Никога не съм гледал на задълженията си по този начин. Може би затова никой не иска да играе с мен. — Той се усмихна.
— Довиждане, Сет — тя го целуна по бузата. — Благодаря ти за всичко… — избърса сълзите от очите си. — Пак ще се видим.
— Сигурен съм в това.
Внезапно Алеви я дръпна плътно към себе си, долепи устата си до ухото й и прошепна:
— Изслушай ме. Не е наложително да се качваш на този полет… Имаш време до полунощ, за да напуснеш Русия. Днес има още два полета до Франкфурт. Кажи на Сам, че не се чувстваш добре, и…
— Защо?
— Ами… аз… мислех си, че може… да прекараме малко време заедно… за да си кажем довиждане както трябва.
— Това предложение ли е? — Тя го погледна.
— Не. Всъщност аз просто… Виж, опитвам се да ти кажа, че Холис е подвижна мишена. Мисълта, че си толкова близо до него, никак не ми харесва…
— Знам това. Той ми каза как стоят нещата. А мога да решавам сама какво да правя. Но нямам навика да треперя като попарено листо, Сет. Бях готова да споделя с теб всяка опасност и смятам, че му дължа същото.
Алеви я погледна и на лицето му се изписа тъжна усмивка.
— Именно затова те обичам — кимна й той.
Те се целунаха. Сет Алеви се обърна и бързо напусна чакалнята под погледите на руснаците и американците, които се намираха в помещението. После те втренчиха очи в Лиза. Тя се отпусна на стола, избърса сълзите си с носна кърпичка и започна да прелиства стар брой на „Таймс“.
— Бъди проклет, Алеви. Проклети да са всички мъже. — Погледна часовника си. — Хайде, Сам.
Алеви откри Холис в тесния коридор, който водеше обратно към главната чакалня. Той посочи тавана и те се върнаха в претъпканото с хора фоайе на летището. Постояха неподвижно около минута сред кръговрата от забързани хора, след което…
— Да говориш с мен ли искаше? — запита Алеви.
— Предполагам, че срещата е минала добре — отвърна Холис. — Иначе нямаше да бъдеш в толкова игриво настроение.
— Мина чудесно.
— Получи ли микрофилма?
— Да.
— Прегледа ли го?
— Набързо.
Холис нетърпеливо пое дъх.
— В състояние съм да ти изтръгна зъбите един по един или да ти ги избия всичките наведнъж.
Алеви се загледа за момент в Холис, после погледът му стана празен, сякаш внезапно съзнанието му бе обсебено от нещо друго. След малко очите му отново се спряха на Холис.
— Сам, обещават ти, че си още в играта. Имаш думата ми.
— Добре. — За момент Холис изучаваше лицето на Алеви. — Струваше ли си този микрофилм?
— Ударихме право в целта. Това, което не знам, е как ще успеят да го използват във ФБР.
— Това си е техен проблем, а не наш.
— По-скоро проблемът е всеобщ. Бих искал да публикуваме тези снимки — по телевизията, вестниците, кината и магазините. Това би помело всички тези руски агенти, независимо дали са портиери в Белия дом, служители в Министерството на отбраната или съветници в Конгреса. Но — добави Алеви — на мен ми се струва, че правителството иска ФБР да ги прибере без много шум.
— Ти би предпочел всичко да бъде публично. Това би сложило край на срещите на високо равнище и на преговорите за разоръжаване веднъж завинаги.
— Всички тези глупости трябва да се прекратят и да бъдат забравени. Какъв смисъл има да говорим за мир и търговско сътрудничество, когато Съветският съюз си има сериозни икономически проблеми и нарастващо социално напрежение? Нашият общ герой Наполеон Бонапарт казваше: „Никога не прекъсвайте врага, когато прави грешка.“
— Ти наистина си много убедителен кучи син, който умее да манипулира хората — усмихна се Холис.
— Благодаря. А като говорим за манипулиране, знаеш ли за кого работи Чарли Банкс?
— Вероятно за разузнавателния отдел на Държавния департамент.
— Точно така. По-проницателен си, отколкото изглеждаш. — Алеви тръгна към групата японски бизнесмени, които оживено разговаряха на висок глас и им осигуряваха добро прикритие срещу насочените микрофони. Холис го последва. Алеви продължи: — Разузнавателният отдел на Държавния департамент отделя по-голямата част от времето си тук, за да шпионира хора като теб и мен. Те смятат, че ние се стремим да провалим дипломатическите им инициативи.