Холис забеляза, че пръстите, с които Салерно държеше цигарата си, непрекъснато се движеха по обичайния начин, който помага цигарата да стои изпъната и да не се огъва. Но това беше американска цигара и не се огъваше, поради което Холис стигна до убеждението, че Майк Салерно някога е пушил цигари, които се огъват.
— Вие двамата обичате да пушите, нали? — каза Холис. — Пушил ли си от местните цигари? — попита той Салерно.
— Не, по дяволите.
— Никога?
— Не, защо? — отговори Салерно, като му хвърли бърз поглед.
— Просто питам.
Салерно изгаси цигарата си и взе романчето. Стюардесата Джо се приближи до тях с кафяв пакет в ръцете.
— Госпожица Роудс?
— Да?
— Помолиха ме да ви предам това, след като излетим — тя подаде пакета на Лиза.
— Кой ви е помолил да ми го предадете? — попита Лиза.
— Някакъв руснак. Служител от летището. — И добави. — По принцип да се взема така нещо на борда противоречи на правилата, но той беше служител на летището и каза, че е минало през рентгена и всички проверки. Така че всичко би трябвало да е наред. — Тя погледна Холис: — Руснакът обясни, че това е прощален подарък. — Тя се усмихна и се отдалечи.
Лиза седеше и се взираше в пакета, поставен върху подноса пред седалката й.
— Това е иконата, Сам. — Адресирана е до Информационната агенция на САЩ във Вашингтон. — Тя я гледа втренчено известно време, после се обърна към Холис. — Ти каза, че е предадена с дипломатическия багаж.
— И беше — отговори Холис. — Предупредих, че трябва да я сложат там в експедиционната служба. Какво ти казаха, когато им я отнесе?
— Ами… аз не я отнесох лично. Госпожа Келъм каза, че отива до експедиционната служба, и я взе. Обясних й, че е за дипломатическия куриер. — Тя погледна Холис. — Пакетът е отварян. Лентата е скъсана. — Тя докосна кафявата хартия. — Каучуковото уплътнение, което бях сложила, го няма.
Холис мълчеше.
— Ще го отворя.
— Недей.
Лиза разкъса хартията, но Холис я хвана за китката. Тя отдръпна ръката си, раздра докрай хартиената обвивка и издаде сподавено хълцане.
— Ооо, Боже! Сам…
Холис погледна иконата, сложена върху масичката. Дълбоко врязани в дървото, на мястото на лицето на архангела бяха издълбани сърп и чук.
Лиза го погледна и се опита да каже нещо, но от устата й не се отрони никакъв звук. Очите й се напълниха със сълзи.
Холис покри иконата с лист хартия и взе ръката й.
— Какво става? — каза Салерно и вдигна поглед от книгата си. — Какво има?
Високоговорителят на самолета изпука и в салона се разнесе гласът на пилота. „Дами и господа, говори капитан Джонсън. Имаме малък проблем с електрическата инсталация на самолета и получихме инструкции да се приземим в Минск. Няма никакъв повод за безпокойство. Ще кацнем след около петнайсетина минути и се надяваме в скоро време да излетим отново. Моля, затегнете предпазните колани, започваме слизане към Минск. Благодаря ви.“
Надписите „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ светнаха.
— Изглежда, сбогуването ни с Русия е било малко прибързано — каза Салерно. Той погледна Холис и се усмихна.
30.
Боингът на Пан Ам докосна късата писта на летището в Минск и спирачният му път го доведе почти до края й. Небето бе все така облачно, но Холис забеляза, че нямаше сняг. Лиза бе махнала хартията от иконата и се взираше в нея.
— Как си? — попита я Холис.
Тя не отговори.
Самолетът се изтегли към малката модерна сграда на летището и Холис забеляза, че към тях се приближават четири подвижни стълбички, следователно това не бе обичайно напускане на самолета. Зад стълбичките се задаваха четири автобуса. Холис видя, че боингът се намира на известно разстояние от сградата на летището.
— Може да се реставрира — той погледна Лиза. — Някой музеен реставратор ще го направи. Изобщо няма да личи.
Погледът на Лиза бе празен.
— Господи, какъв срам! — Салерно обърна иконата към себе си. — Кой би могъл да го направи?
— Веднага ми идва наум наименованието на едно учреждение — отговори Холис…
— КГБ ли имаш предвид? — Салерно прехапа устни. — Искаш да кажеш, че са проникнали в посолството? А спомняш ли си посланика Стейнуей? Какви лайна! Но аз мислех, че сега всичко е напълно обезопасено. Може би е градинарят, когото наехте, Ваня.
— Чувствам се така… унизена — Лиза взе ръката на Холис в своята. — Защо? Защо, Сам?
— Знаеш защо.
— Да, но това е толкова безсмислено. Толкова дребнаво и отмъстително.
— Те са такива.
— Ах, какви мръсници!
Четиримата германци се вторачиха в тях.
— Може би наистина може да бъде поправена — каза Салерно. — Като я запълнят с малко дървесина и я боядисат, ще бъде пак като нова. Можеше и да е много по-лошо.
Лиза погледна иконата. Сърпът и чукът бяха издълбани в дървото с някакъв груб инструмент, като острието на сърпа се извиваше покрай три от ъглите на изображението. Дръжката на чука прерязваше диагонално тялото, а главата на чука представляваше правоъгълник от оголено нацепено дърво — точно на мястото, където преди бе стояла главата на архангела. Лиза пое дълбоко въздух:
— Ще я запазя точно така, както си е.
— Добре — Холис стисна ръката й.
— Точно във вида, в който ми я дадоха.
— Никога не съм бил в Минск — каза Салерно и свивайки рамене, надникна през прозореца. — А ти? — попита той и погледна към Холис.
— Не.
— Ей, приятели, важи ли тук дипломатическият ви имунитет? — устните на Салерно се изкривиха в лека усмивка.
— Знаеш, че важи на територията на целия Съветски съюз — отговори Лиза, като вдигна поглед от иконата. — Но защо ще ни трябва дипломатически имунитет?
— Човек никога не знае.
Преди още боингът да спре, Джо застана до предната врата на салона и съобщи:
— Дами и господа, поправката на електрическата инсталация може да се забави, така че ще напуснем самолета. Моля, вземете всичките си лични вещи със себе си. Благодаря. — Тя отвори гардеробното отделение и им подаде палтата и чантите. Самолетът спря.
Пилотът Ед Джонсън се появи на вратата, свързваща пилотската кабина с бордовата кухня, и махна на Холис.
— Вървете напред — каза Холис на Лиза и Салерно.
Той се приближи до Джонсън и застана до него в малката бордова кухня.
— Не става въпрос за проблеми с електрическата инсталация — каза Джонсън. — Получихме съобщение от диспечерската кула на Шереметиево, в което казват че са ги заплашили, че има бомба в самолета.
Холис кимна с разбиране.
— Ръководството на съветската гражданска авиация ме инструктира да се приземя в Минск — най-близкото летище, на което може да се приземи този самолет.
— Тогава защо ни евакуират през аварийните изходи?
— Ами точно за това става въпрос. Когато вече се спускахме към пистата, отново ни се обадиха от Шереметиево и казаха, че според информацията, с която разполагат, бомбата е от онези съоръжения, които се задействат в зависимост от височината, на която лети самолетът, следователно сме в безопасност. Това е доста странно. Искам да кажа, че не съм убеден дали действително са заловили човека, поставил бомбата. А дори да е така, ще им каже ли той на какъв принцип работи експлозивът? Защо ще му повярват? Но те не пожелаха да отговорят на нито един от въпросите ми, а просто ми казаха да се приземя в Минск, без да предприемаме аварийна евакуация. Казаха, че не искат да създават излишна паника сред пътниците нито да рискуват да се получат някакви травми при спускането от самолета. Поисках четири подвижни стълби и ги получих. — Джонсън погледна Холис в очите. — Мисля, че това е номер. Някой иска този самолет да се приземи в Минск.
— Възможно е.
— Може ли всичко това да има нещо общо с вашия проблем?
— Много вероятно.
— Можем ли аз или екипажът да ви помогнем с нещо?
— Не и без да се изложите на опасност. Ако не стигна с вас до Франкфурт, обадете се на генерал Вандермулън в Пентагона. Това е шефът ми. Холис взе една книжна салфетка от плота в кухнята и написа телефонния му номер. — Просто му кажете професионалното си мнение за това аварийно кацане.