— Дадено.
— И не казвайте нито дума на никого, докато се намирате във въздушното пространство на Източния блок, дори на втория си пилот.
— Добре. Успех.
Те си стиснаха ръцете и Холис слезе по витата стълба до вратата, където вече бе пристигнала подвижната стълба. Той тръгна по нея. В автобуса вече се бяха качили Лиза, Салерно, двойката англичани, четиримата германци от клипер класа плюс дузина пътници от първа класа. Вратата се затвори след него и автобусът потегли. Холис се отпусна на свободната седалка до Лиза.
— Какво искаше капитанът? — попита Лиза.
— Телефонния ти номер.
— Защо ли изобщо ти задавам въпроси?
— Не мога да разбера.
— Каза ли ти какво става? — попита Салерно, който се беше разположил на седалката зад тях.
— Не.
Автобусът ги откара до сградата на летището, където ги въведоха в малка чакалня, която не бе достатъчна, за да побере всички пътници от рейса. Холис имаше чувството, че някой съзнателно отделя него и Лиза от основната група. Бе убеден, че тази изолация ще продължи, като им предложат да се възползват от дипломатическите си привилегии.
В стаята влезе нисък пълен човек в нелеп костюм с цвят на горчица, последван от привлекателна жена. Мъжът вдигна ръка и каза на английски със силен руски акцент:
— Внимание, моля! — В стаята се възцари тишина и той продължи. — Аз съм г-н Марченко, тукашният представител на Интурист. Трябва да ви съобщя, че самолетът нямаше никакъв проблем с електрическата инсталация. Съветските власти получиха съобщение, че на борда има бомба…
Групата пътници издаде приглушено възклицание.
— Моля, моля. Няма никакви основания за притеснение. Но все пак ще се наложи да се претърси целият самолет, както и багажът. Това ще отнеме доста време. Така че Интурист ще отведе всички в хотел „Спутник“, където ще обядваме, а може да се наложи да останем и през нощта.
Жената до него повтори съобщението на немски, а после и на френски. Холис бе впечатлен от необичайната за съветските възможности скорост на реагиране в този случай. Очевидно Аерофлот получаваше помощ от една друга, много по-ефективна съветска организация.
— Това не ми харесва, Сам — каза Лиза.
— Надявам се, че в проклетия „Спутник“ има бар — каза Салерно и си запали цигара.
— Ей сега ще се върна — каза Холис.
— Къде отиваш? — попита го Салерно.
— До тоалетната. — Холис излезе през вратата на чакалнята и се озова в коридора, но там един граничен патрул, въоръжен с пистолет, му направи знак да се върне обратно.
— Искам да използвам тоалетната — каза Холис на руски.
— Тоалетна има и в чакалнята — отговори граничарят, който явно се изненада от неговия руски.
— Заето е.
— Не можете ли да почакате?
— Не. Имам проблеми с пикочния мехур.
Граничарят му посочи някаква врата в дъното на коридора.
Холис отиде в малката мъжка тоалетна, взе едно метално кошче за боклук и го хвърли към облицованата с плочки стена.
След секунда вратата рязко се отвори и граничният патрул нахлу в помещението с насочен напред пистолет в момента, в който кракът на Холис го ритна в слабините. Мъжът изстена и се преви на две. Холис го сграбчи за високата яка на куртката и за колана с пистолета, след което го засили с главата напред срещу стената. Мъжът изохка и се свлече на колене. Без да изпуска яката му, Холис го завлече до една от кабинките, сложи го да седне върху тоалетната чиния, затвори вратата на кабинката, изправи кошчето за боклук и хвърли в него шапката на граничаря. След това бързо се върна в коридора и се насочи към главната чакалня на аерогарата. Намери телефонните кабинки в една ниша в стената, пусна две копейки в прореза и избра телефонната централа на Минск за междуградски разговори.
— Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Пригответе си шестдесет копейки.
Холис чу поредица от прещраквания, докато телефонистката го свърза с централата в Москва, с подслушвателната станция на КГБ и накрая с посолството. Телефонът иззвъня два пъти, преди някой да вдигне директния телефон в кабинета му. Той едва чу един далечен глас да казва:
— Капитан О’Шей.
— Сега пуснете шестдесетте копейки — телефонистката се намеси в разговора.
Холис мушна първите двадесет и пет копейки в процепа, а О’Шей, който разбираше по силното бучене, че някой плаща за междуградски разговор, чакаше на телефона. Холис пусна и останалите копейки в процепа, проклинайки съветската телефонна система. Бръмченето спря и Холис чу, че го свързват.
— Здра…
Някаква ръка се пресегна през рамото на Холис и натисна вилката на телефонния апарат. Холис се обърна и изгледа в лицето ниския пълен г-н Марченко, който сега си бе сложил палто, придружен от двама граничари, чиито рамене се извисяваха над главата му.
— Полковник Холис, всичко е уредено — каза Марченко. — Няма нужда да се обаждате.
— За какъв, по дяволите, се мислите, че си позволявате да прекъснете разговора ми? — рязко го попита Холис.
— Моля?
— Разкарайте се! — каза Холис на руски. Той се обърна и пусна още две копейки в процепа на телефона.
— Хайде, сър — каза Марченко. — Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.
— Къде е тя? — извърна се Холис към ниския мъж.
— В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?
— Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.
— Не, полковник — Марченко поклати глава. — Имам много точни инструкции. Госпожица Роудс е вече в колата и ви очаква.
Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.
— Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно — каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: — Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!
— За какво? — Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.
— За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.
Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.
— Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.
— Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.
— Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.
Холис чу, че по линията един глас отговаря.
— Телефонна централа Москва.
— Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем — каза Холис.
— Вероятно и вие се притеснявате за нея — добави Марченко.
— Кучи син, та…
— Не мога да ви свържа — обади се телефонистката.
Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко — от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.
— Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви — каза Марченко.