— Господинът зад гърба ви се казва Вадим. Той ще ни придружи.
Холис помисли, че би могло да му се удаде възможността да се опита да пилотира един Ми–28, но очевидно Марченко смяташе, че той ще устои на това изкушение.
Вертолетът кацна върху жълтото X и Марченко извика:
— Хайде, тръгвайте!
Холис и Лиза тръгнаха към вертолета, последвани от Марченко и Вадим. Един от членовете на екипажа отвори страничната врата, Холис се качи първи и помогна на Лиза да го последва. Човекът им посочи две седалки в задната част на машината. Те сложиха чантите си под седалките и седнаха. Вадим се покатери горе и седна срещу Лиза. Марченко имаше сериозни затруднения да се качи на борда, но пилотът, изглежда, нямаше намерение да му помогне, така че се наложи Вадим да стане и да изтегли Марченко в кабината. Човекът от екипажа затвори вратата и седна в креслото на втория пилот. Вертолетът се издигна във въздуха.
Марченко се отпусна тежко в последната свободна седалка срещу Холис и се опита да нормализира дишането си.
— Уф… — той се обърна назад към Холис. — Започвам да остарявам.
— И да напълнявате — отговори Холис на руски.
Вадим обърна главата си и хвърли на Холис мрачен поглед, потвърждавайки подозренията му, че Марченко беше шеф на Вадим и двамата не бяха екскурзоводи на Интурист.
Вертолетът се завъртя и се насочи на изток, обратно на Москва. Холис забеляза, че двамата пилоти бяха офицери от военновъздушните сили на Червената армия. След това огледа профила на Вадим. Беше трийсетинагодишен и изглеждаше доста як под коженото палто. Имаше един от най-дебелите вратове, които Холис бе виждал някога извън оградата на зоологическите градини. Холис се съмняваше, че изобщо може да обхване врата му с ръцете си, въпреки че вероятно би могъл да го задуши с вратовръзката му и да му вземе пистолета. Но знаеше, че не бива да подценява нито дебелия Марченко, нито двамата офицери от авиацията. Замисли се как би могъл да предприеме нещо.
Сякаш разгадавайки мислите му, Марченко се обърна назад в седалката си и каза:
— Отпуснете се и се наслаждавайте на полета. Ще стигнем до Шереметиево след около три часа. Ще бъдете съвсем навреме за полета на Луфтханза.
— Вие постоянно ни поднасяте изненади, Марченко — отговори Лиза.
— Изненади?
Холис забеляза, че вертолетът летеше на около две хиляди фута височина в посока на изток, като пилотът държеше курса по магистралата Минск — Москва. По земята започнаха да се появяват снежни петна, а усилващият се северен вятър принуди пилота да промени курса леко наляво, за да компенсира отклонението. Вертолетът Ми–28 бе способен да развие скорост до около триста възли и Холис помисли, че ще стигнат до местопредназначението си много бързо.
— Как си, детето ми? — попита той Лиза, като я прегърна през раменете и разтри ръката й.
— Ужасно. — Тя погледна към иконата в скута си. — Именно в това е истинската вяра, нали? Да вярваш, че някой, там горе, се грижи за теб.
— Да. — Единственото решение бе да извади Вадим от строя незабавно и да открие пистолета му, преди Марченко да успее да измъкне своя. Да застреля Марченко и двамата пилоти, след което да отлети с вертолета към комплекса на посолството. Всичко това при условие, че Марченко наистина не беше просто един услужлив екскурзовод от Интурист, който е получил строги заповеди от съветското външно министерство да достави американските дипломати навреме за полета на Луфтханза до Франкфурт. Но Холис трябваше да действа според убежденията си, а не според онова, което Марченко искаше да му внуши. Замисли се как най-бързо да обезвреди Вадим.
— Вероятно тази икона е била целуната над десет хиляди пъти през последните три столетия — каза Лиза на Холис. — Аз никога не съм я целувала…
— Направи го тогава. Не може да ни навреди…
Тя вдигна иконата към лицето си и притисна устни към нея.
Вадим долови движението й и бързо се обърна. Той погледна тежката дървена икона, съобразявайки едновременно с Холис едно и също нещо. Докато Лиза отдалечаваше иконата от лицето си, Вадим протегна ръка и я сграбчи. Холис повдигна коляното си под ръката на Вадим и удари с ръба на дланта си китката на Вадим. Макар че бе полузаглушено от вика на Вадим, Холис чу счупването на китката му. Тогава той сграбчи иконата от скута на Лиза, вдигна я и я насочи към темето на Вадим.
Марченко реагира по-бързо, отколкото Холис очакваше. Той се свлече от седалката на земята, опря коляното си на пода и насочи тежкия револвер към гърдите на Холис.
— Спрете! Спрете!
Холис се поколеба за миг и Вадим се плъзна обратно върху седалката си, след което се обърна с пистолет в лявата ръка. Холис забеляза, че лицето му е пребледняло, а дясната му ръка виси безжизнено. Вторият пилот се беше върнал в кабината и държеше един малокалибрен автомат, удобен за престрелка по време на полет. Той насочи оръжието си към Лиза.
— Бавно оставете това долу — каза Марченко на Холис.
Холис отпусна иконата. Марченко я сграбчи и я отдалечи от него, след което каза на Вадим на руски.
— Прибери пистолета си.
— Ще го убия — поклати глава Вадим.
— Тогава аз ще те убия. Прибери го! — заповяда властно той.
Вадим прибра пистолета в джоба на коженото си палто. Холис си спомни със закъснение, че руснаците, както и много европейци, не обичат кобурите и предпочитат да държат пистолетите в джобовете си, ето защо Марченко бе успял да извади така бързо своя.
Марченко се изправи и главата му почти се опря в тавана на кабината.
— Досега опитът ми ме е учил, че хората винаги са склонни да повярват на всяка лъжа, която би могла да ги успокои и да им помогне да се държат както трябва по пътя към екзекуцията — каза той. — Но доколкото виждам, вие не вярвате, че отивате към Шереметиево, за да се качите на полета на Луфтханза, и сте напълно прав.
— Знам също така и че не отивам към екзекуцията си — отговори Холис, — иначе щяхте да се погрижите за това още в Минск.
— Ами те първо искат да си поговорят с вас. Вярно е, че имам заповед да не ви убивам по пътя независимо от обстоятелствата. Но мога и ще убия госпожица Роудс при първия ви следващ опит да направите някоя глупост. — Той бръкна в джоба си и извади чифт белезници. — Нямаме голяма нужда от тези неща тук, защото съветските граждани правят онова, което им казваме. Но аз все пак ги взех със себе си, защото знам, че американците не уважават законите. Сложете ги.
Холис погледна към Лиза, която беше пребледняла, но се владееше.
— Добре съм — каза тя.
Холис затвори белезниците на китките си и си седна на мястото. Марченко кимна на втория пилот, който също се върна в креслото си. Марченко също седна и каза на Вадим на руски:
— Счупена ли е?
— Да.
— Ще попиташ какво може да се направи, когато се приземим.
Холис подозираше, че Марченко не говореше за помощ за ръката на Вадим, а за счупването на неговата, на Холис.
Марченко разгледа иконата, която сега се намираше в скута му.
— Тази икона е била десакрализирана. Ние ли сме го направили?
— А кой друг? — попита Лиза.
Марченко цъкна с език.
— Не одобрявам цялото това съсипване на културни ценности. Моите позиции се различават в известна степен от тези на руснаците, но в крайна сметка всички сме славяни. Това е ужасно.
Холис почувства, че Марченко е искрен, но същевременно беше убеден, че ако му наредят да изгори всички църкви в Белорусия, той щеше да го направи, като единствената изява на моралното му несъгласие щеше да бъде едно цъкване с език.
— Защо не млъкнете? — каза Холис.
Марченко обърна главата си назад и обидено го погледна.
— Не е необходимо да бъдете груб.
— Напротив, шибан дебелако. Ти заслужаваш много повече презрение от всичките свине в Москва, защото предаваш собствената си страна, за да станеш слуга на московците.