Полковник Буров седеше зад бюрото си в спартански подредения бетонен кабинет. Имаше само един прозорец в стената и Холис видя, че е вечер. Бетонните стени бяха с цвета и вида на втвърден жълт крем, а бетонният под бе застлан с керемиденочервен килим с азиатски мотив по средата. На стената зад бюрото на Буров висяха същите два портрета като в съдебната зала, но също и задължителният портрет на Ленин.
— Седни, Холис.
Холис седна на дървения стол срещу бюрото и вратата зад него се затвори. Буров вдигна писмените самопризнания на Холис.
— Зашеметяващо. Много съм впечатлен от способността ти да се измъкваш. Както знаеш, открихме колата ти на гара Гагарин. Това, което не знаеш е, че разбрахме и за Яблоня. Радвам се, че си казал истината за това.
Холис почеса наболата си брада и потисна лекото си покашляне.
— Но приятелката ти не каза истината. Всъщност нейните признания съдържат много по-малко подробности от твоите.
— Тя не знае много.
— Така ли? Знае за Яблоня, но не го е включила в самопризнанията си. Тя също бе осъдена на смърт от трибунала. Ако признанията й не бъдат оценени като задоволителни, няма да има възможността да напише молба за обжалване на смъртната си присъда.
Холис не каза нищо.
— И ще бъде разстреляна. — Известно време Буров изучава Холис, след това повдигна един лист хартия и го погледна. — Молбата ти за помилване е много интересна. Казваш, че си готов да работиш тук, ако не те разстрелят.
— Да.
— Какво мислиш, че правим тук?
— Обучавате агенти на КГБ да минават за американци.
Буров го изгледа изпитателно, след това попита:
— Откъде знаеш това?
— Предположихме.
— Ти и Алеви?
— Да.
— Разбирам. А успяхте ли да заловите някои от випускниците на това място?
— Да. Семейство Келъм.
— Кога ги разкрихте? — Буров се беше навел през масата.
— Едва… мисля, че беше миналият четвъртък или петък. Кой ден сме днес?
Буров не отговори, а продължи да пита.
— А Додсън? Къде е Додсън?
— Не знам.
Буров стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмната борова гора, след това попита:
— Ако сте знаели за това място, защо не сте предприели никакви действия?
— В настоящия момент правителството ни провежда мирна политика.
— И затова искат да потулят въпроса?
— Това е моето мнение.
— Но ако по някакъв начин Додсън влезе във връзка с посолството ви…
— Ще го накарат да млъкне.
— Ще го направят ли? — усмихна се Буров.
— Предполагам. Не зная абсолютно всичко, което става там.
— Да. Бих предпочел Алеви да е тук. Но засега и ти ще ми свършиш работа.
Холис разтърка очите си. Знаеше, че всичко, което казва, се записва и вероятно минава през анализатор на ритъма на речта. По-късно щяха да го прикачат към полиграф и да му задават същите въпроси, накрая може би щяха да му ги задават и под въздействието на наркотици. Всички открити несъответствия щяха да бъдат изяснени посредством разпит с електрошокове.
Буров продължи така наречения между професионалистите „мек“ разпит, като Холис се стремеше да отговаря на въпросите му безизразно и кратко. Буров беше добър, но все пак не беше професионалист от специалния отдел 2 на КГБ за провеждане на разпити. Холис дори си помисли, че мнимите представители на този специален отдел в Западната Лубянка във Вашингтон се справяха малко по-добре. От друга страна, като военновъздушно аташе с дипломатически имунитет Холис не беше подготвен специално за попадане в подобна ситуация, така че обучението му в тази област бе малко ограничено.
Холис обаче подозираше, че Буров е достатъчно голям егоист, за да мисли, че може да се справи сам с положението. Това обясняваше заминаването му за Можайск и за ресторанта в Лефортово и проведените самостоятелно контраразузнавателни акции. Освен това Холис си спомни, че бе много вероятно Буров и цялата му операция с „Малката Америка“ да имат проблеми — ако не с Лубянка, то поне с политиците. Холис беше длъжен да увери Буров, че всичко е наред. Не искаше това място да изчезне. Поне засега.
— Не мога да си представя, че правителството ви ще допусне работата ни тук да продължи — каза Буров. — Дори в интерес на мира. В Америка има вече хиляди наши агенти и всяка година школата завършват по над двеста души. Как възнамерява да подходи Вашингтон към този проблем?
Това, помисли си Холис, е ключовият въпрос.
— Според мен Държавният департамент ще търси да разреши проблема чрез преговори — отговори той.
— Така ли? Дипломатите са такива баби. Какви са намеренията на ЦРУ?
— Да вдигнат тревога. И да предадат информацията на световната преса.
— А, да. А Белия дом?
— Те са някъде по средата.
— А вашите хора? Разузнавателният отдел на Министерството на охраната?
— Те имат морален ангажимент към съдбата на пленените летци.
— А ти? Ти, полковник Сам Холис?
— Аз просто искам да ви убия — Холис си позволи леко да се усмихне.
— Така ли? — усмихна се и Буров в отговор. — Мислех, че искаш да работиш за мен.
— Зависи.
Буров кимна сам на себе си и каза:
— А предлагал ли е някой да бъдат предприети някакви непосредствени действия срещу школата?
— Какво имате предвид?
— Да се измъкнат примерно един-двама от тези хора тук и да бъдат представени на световната преса като доказателство за всичко това.
— Не, поне доколкото аз знам. А от това, което виждам тук, то е и невъзможно.
— Да, невъзможно е. И бягството на Додсън бе изцяло плод на вътрешен заговор. Никаква външна помощ. Така ли?
— Не сме участвали.
— И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?
— Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.
— А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?
— Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.
— Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?
— Не.
— С някой от служителите?
— Не.
— Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?
— Не и във връзка с тази школа.
— Но наемате съветски граждани за американски агенти.
Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.
— Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.
Известно време Буров мълча, след това попита:
— Ще ми дадеш ли имената им?
— Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.
— Разбирам.
— Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?
— Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.
— А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.
— Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.
— Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.
— А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.
— Може би.
— Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?
— В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.
— Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.