11
Четвъртък, 20 февруари
Чаках я. Карирано палто, безмилостно опъната назад коса, ръце чевръсти и нервни като на гангстер. Жозефин Муска, дамата от карнавала. Изчака редовните ми клиенти Гийом, Жорж и Нарсис да си тръгнат и тогава влезе, забила ръце в джобовете си.
— Горещ шоколад, моля — настанява се неловко на бара, гласът й отеква в празните чаши, които още не съм успяла да разтребя.
— Разбира се — не я питам как го предпочита, направо й го сервирам с шоколадови стърготини и ванилия, украсен с две сметанки за кафе отстрани. За момент се втренчва в чашата с присвити очи, после я докосва плахо.
— Онзи ден — започва престорено нехайно — забравих да платя едно нещо — има дълги пръсти, странно деликатни, независимо от топчестите върхове. В спокойно състояние лицето й сякаш губи част от уплашеното си изражение и изглежда почти симпатично. Косата й е меко кестенява, очите златисти. — Съжалявам — хвърля монета от десет франка на плота с някакво предизвикателство в жеста.
— Няма проблеми — стремя се гласът ми също да звучи нехайно, незаинтересовано. — Непрекъснато се случва.
Жозефин ми хвърля подозрителен поглед, после, понеже не долавя злонамереност в гласа ми, се поотпуска.
— Приятно е — сръбва от шоколада си. — Наистина е вкусно.
— Сама го приготвям. От шоколадова смес, но преди да се прибави мазнината, от която се сгъстява. Преди много векове ацтеките са пиели шоколад точно по същия начин.
Още един бърз, подозрителен поглед.
— Благодаря за подаръка — отронва най-накрая. — Шоколадови бадеми. Любимите ми — след това изстрелва на един дъх с отчаяна, тромава припряност: — Никога не вземам нарочно. Хората говорят. Знам. Но аз не съм крадла. Всичко е заради тях — в тона й вече има презрение, устата й угасва в ярост и самоомраза. — Оная кучка Клермон и целия й антураж. Лъжкини.
Отново ме поглежда, почти предизвикателно.
— Чувам, че не ходиш на църква — додава със същия остър, изцъклен гласец. — Ще те прогонят от тук, както правят с всеки, който не им е по вкуса. Ще видиш. Всичко това — неясен, пресеклив жест към лавиците, кутиите, витрината с pieces montrees,30 — никое от тези неща няма да ти помогне. Чух ги да говорят. Чух какво казват.
— Аз също — наливам и на себе си чаша шоколад от сребърния чайник. Къс, натурален, като еспресо, слагам и лъжичка, за да го разбъркам. Гласът ми звучи меко: — Но не е нужно да ги слушам — пауза, глътка. — Ти също не си длъжна.
Жозефин се засмя.
Помежду ни увисна тишината. Пет секунди. Десет.
— Казват, че си вещица — пак тази дума. Вдига предизвикателно глава: — Вярно ли е?
Вдигам рамене, отпивам.
— Кой го казва?
— Жолин Дру. Каролин Клермон. Църковните сподвижнички на отец Рейно. Чух ги да говорят пред „Сен Жером“. Дъщеря ти разказваше на другите деца. Нещо за духове — в гласа й трептеше любопитство и една отчетлива, неохотна враждебност, която не можах да си обясня. — За духове! — възкликна тя.
Проследих мъглявия контур на димната спирала, виеща се над жълтеникавото гърло на чашата ми.
— Мислех, че тези хора не те интересуват.
— Любопитна съм.
Пак онази предизвикателност, сякаш се страхува да не би някой да я хареса.
— Освен това онзи ден говори с Арманд. Никой не говори с Арманд. Освен мен.
Арманд Воазен. Възрастната дама от „Les Marauds“.
— Харесвам я — отвърнах простичко. — Защо да не говоря с нея?
Жозефин стисна юмруци върху плота. Изглеждаше развълнувана, гласът й проскърца като пропукано от студ стъкло.