Докато се наслаждаваше на пухкавото тесто и шоколадовия крем, който беше толкова тъмен и интензивен, че недоумяваше как го беше вкарал в еклера от хилядолистно тесто, тя обиколи грамадния блок шоколад, заинтригувана. Долният край се превръщаше в грубо издялани гънки. Човешка фигура, може би, гънките на дълга рокля? Това ли беше видял да излиза от шоколада?
Доминик напъха джиесема в джоба си.
– Ако той наистина не може да ни достави достатъчно ванилия заради циклона, ще трябва да намерим друг доставчик. Но първо отивам да се срещна с него лично, за да не допусна някой друг да го убеди да му продаде запасите си.
– Ванилия? – Джейми вдигна вежди и облиза крема от устните си. Неговите тъмни очи моментално се приковаха върху устата ѝ и той се усмихна, съвсем леко, сякаш я целуваше с очи. – Ти?
– Ванилията е базов вкус в най-различни неща. И нямам намерение да използвам някоя второкачествена партида от Папуа-Нова Гвинея.
– Там има много добра ванилия! – възмути се Джейми. Споменаването на Папуа-Нова Гвинея извика в съзнанието ѝ лицата на много местни приятели.
Доминик отпрати тези лица с едно махване на ръката си като неуместни натрапници в похода за най-добрата ванилия и посегна към коженото си яке. После погледна Джейми и на лицето му изгря бавна усмивка.
– Ти искаш ли да дойдеш? – Съдейки по изражението на лицето му, той явно познаваше жени, на които им харесваше да ги вози на неговия мотор. – Ще карам внимателно.
Тя въздъхна, защото не можеше да възрази срещу факта, че не беше първата жена в неговия живот и че той беше научил много от другите преди нея.
– Да. Искам да дойда.
Той дори имаше втора каска, украсена с хибискус на челото, дамски размер. От каската полъхна на жасмин.
– Дано само да не прихвана въшки от някоя от твоите мадами – процеди Джейми.
– Какво? – попита той.
Тя го изгледа строго, но не се впусна в подробни обяснения.
Неговият поглед пробяга по каската.
– Тази е на Сели. Тя идва с мотопед – Дом я наметна с коженото си яке и вдигна ципа му. – Въшки – той се засмя.
– Salope[30] – прошепна ѝ с възхищение.
Джейми се беше возила на мотопед, управляван от един горд тийнейджър в Папуа-Нова Гвинея само преди шест месеца. Тя самата също обичаше да кара мотопеди. Беше много по-уместно да се появиш на скутер, вместо да пристигнеш с процесия от скъпи автомобили, за да се преструваш, че те е грижа за бедните хора, които не можеха да си позволят велосипеди. Но тя не се беше качвала на истински мотор от седемнайсетгодишна, когато все още ходеше по рокконцерти и мяташе гащичките си на сцената.
Пък и нейният осемнайсетгодишен рокер не беше толкова едър, толкова набит, толкова невъзможен за обгръщане с ръце. В сравнение с другите мотори на улицата, Доминик караше извънредно внимателно: бавно, без да криволичи и да се шмугва отляво и отдясно на уличното движение. Джейми го прегърна здраво, в опит да го предпази от вятъра, който сигурно го пронизваше през дрехите, тъй като той беше дал якето си на нея, а то беше неговата единствена защита при падане.
Скоро те напуснаха центъра на Париж и навлязоха в един различен свят на големи грозни сгради, хипермаркети, складове, практична утилитарност, в по-евтиния свят, където бяха прогонени големите градски проекти. Доминик спря до вратата на малък склад, пред който бяха паркирани няколко минибуса.
– Толкова внимателно ли караш, когато не съм с теб? – попита Джейми, като свали каската и машинално прокара ръка по главата си, за да се увери, че косата ѝ не се беше разрошила.
Доминик се усмихна и не отговори.
– Ще ми обещаеш ли? – попита тя, защото не можеше да не го направи.
Той притихна, все още с каската на глава. Сигурно беше шокиран от нахалството на жена, с която беше спал само два пъти, но тя вече се опитваше да критикува шофьорските му умения. Дом свали каската и я погледна продължително.
– Да карам по-внимателно? Ти това ли ме молиш?
– Да – каза сковано Джейми.
Той сведе почти черните си очи и не каза нищо. Нито "да", нито "не", нито "това не е твоя работа". Изглеждаше необяснимо потресен. Когато се обърна към склада, пъхнал каската си под мишница, по устните му заигра усмивка.
Но тя изчезна след внезапен изблик на ярост.
– Мамка му! Знаех си, че някой краде доставката.
Силвен Марки излизаше от сградата и почти връхлетя върху тях. Тъкмо понечи да вдигне високомерно вежди към Дом, когато забеляза неговата спътница.