Доминик погледна неподвижните дълбоки води. На най-отдалечения мост някой имитираше сцена от филма "Невероятната съдба на Амели Пулен"[35] и хвърляше камъчета в тръпнещата вода. Дом също потръпна.
– Не разбирам какво получаваш ти от това – каза неочаквано Джейми и той вдигна глава, за да срещне погледа ѝ.
– Получавам от кое? – може би нещо се губеше в превода.
Тя размаха ръка между себе си и него.
– Теб – каза той, без да разбира, и осъзна, че повтаряше нейните реплики от снощи.
Веждите ѝ се сключиха. Главата ѝ остана наведена и извърната от него, но очите ѝ пробягаха по тялото му. Джейми понечи да заговори, затвори уста, после я отвори отново.
– Това е абсурдно.
Ръцете му го сърбяха да прегърнат слабичките рамене, да я погали дори тук, на обществено място, с докосването си да предяви своето право над всяка извивка на тялото ѝ.
– Защо да е абсурдно?
Тя премълчаваше нещо, изражението ѝ беше строго и объркано. Тя не събираше смелост да му признае нещо. Дом разпознаваше знаците по-добре от всеки друг.
– Защо не с брюнетката? – попита безцеремонно Джейми, несъмнено за отвличане на вниманието. Тя стисна пълните си устни. – Защото вече си я имал?
Доминик се скова. Това беше вярно. И сексът беше хубав. Груб и див, онзи вид секс, който не предполагаше близост. Мисълта, че Джейми си го представяше по този начин
– Че си представяше нея, използвана по същия начин, – го преряза болезнено. Мамка му, имаше ли нещо достойно под лустрото на шоколадовите бонбони и сладкишите, с които я хранеше, с което би могъл да я заслужи?
Прииска му се да можеше да се занули, да изтрие цялото си минало до момента, когато я беше срещнал, така както изтриваше дъската в офиса в началото на новата седмица. Доминик полагаше неимоверни усилия да бъде различен с нея, да не е мъжът, който е бил досега. А тя дори не подозираше това. За нея той си оставаше гаден груб използвач. Той погледна ръцете си, стиснали перилото, за да потърси следите от студената кървава работа.
Не. Какаовото масло заглаждаше всичко. Сутринта, когато той се беше събудил след една седмица чиракуване в шоколатерията, откривайки колко меки бяха станали ръцете му, тази сутрин беше определила посоката на неговата бъдеща кариера. Но колкото и да ги топеше в шоколад, белезите оставаха незаличими. И Доминик преднамерено запази мазолите по дланите си. В случай че му потрябваха.
– Аз искам само теб – каза той тихо. – Извинявай – подразни се, като се чу да се извинява, задето я искаше. Не можеше ли да ѝ направи някакъв комплимент?
Джейми се стресна така, сякаш той беше плиснал студена вода в лицето ѝ.
– Ти извини ли се?
Той кимна, съжалявайки горчиво за това.
– Защо? – тя потърси отговора по лицето му и Дом се помъчи да надене отново джентълменската маска. Той беше допуснал грешка. Тя беше забелязала нещо. Сега се опитваше да проникне зад маската. – Защо се извиняваш? – настоя Джейми, като го гледаше изпитателно.
Малоумен глупак, сам се беше издънил. Какъв смисъл имаше да се опитва да я убеди да се остави в ръцете му, ако щеше да признае истината още при първия най-обикновен разпит?
Неговата по-добра половина беше видяла възможност да я предупреди. По-добрата половина? Кого заблуждаваше той? Немощните десет процента от него, в най-добрия случай. Той потърси спасение в доминиращите егоистични деветдесет процента.
– Защото не знам как да го изразя с думи. Ти ме попита какво получавам. Теб. Само това искам.
Само това. Плюс луната и звездите като гарнитура. Как можа да изтърси такава глупост.
– Защо? – попита учудено Джейми.
Доминик вдигна рамене като малко момче, опитвайки се да насочи разговора към по-безопасна територия.
– Все още не си ми позволила да преброя всичките ти лунички.
Тя имаше смущаващо проницателен поглед, когато не тънеше в романтично замайване. Това не вещаеше нищо добро в случай на сериозна връзка.
– А след като ги преброиш, ще бъдеш готов да продължиш напред?
Сърцето му заблъска силно, отново му прилоша. Доминик се надвеси над канала, стиснал перилата, загледан в кафявата вода.
– Искаш да те оставя на мира ли? – по дяволите, защо ѝ задаваше този въпрос? Тя можеше да каже "да".
– Виж, ще те разбера, ако искаш да сложим край – каза тя бавно и неохотно.
Ръцете му се свиха в юмруци.
– Защо? Защото ти самата искаш това?
Тя го измери с онзи недоумяващ поглед.
– Не. Защото аз получавам всичко в тази история.
Дом зяпна от слисване. Може би неговата роля на добър мъж беше прекалено убедителна. Доминик я погледна крадешком. Ако ѝ кажеше колко далеч беше от истината, дали щеше да разбие илюзиите ѝ?
35
"Невероятната съдба на Амели Пулен" (на френски: