Тери Пратчет
Шовинист
Нощта беше безлунна и това беше добре за целите на Стабилния Джексън.
Бе излязъл на лов за любопитна сепия, наричана така защото, от една страна, е сепия, а от друга — много любопитна. С други думи — любопитството е любопитното при любопитните сепии.
Скоро след проявата на любопитство към ветроупорния фенер, който Стабилния Джексън провесваше зад кърмата на лодката си, те започваха да любопитстват за начина, по който някои от тях внезапно изчезваха с плясък към небето. Някои сепии дори успяваха да проявят любопитство — наистина за много кратко време — към острото тризъбо нещо, доближаващо ги ужасно бързо.
Любопитните сепии са наистина много любопитни същества. За нещастие не ги бива да правят връзка между събитията.
Стабилния Джексън трябваше да плава твърде дълго до точно този риболовен район, но пътешествието обикновено си заслужаваше усилията. Тъй като любопитните сепии бяха малки, безобидни, трудни за намиране и оценявани от познавачите като съществата с най-гадния вкус на света, те бяха много търсени в един определен вид ресторанти, където висококвалифицирани готвачи приготвяха с изключителна предпазливост блюда, не съдържащи и следа от каквато и да е сепия.
Главният проблем на Стабилния Джексън през тази безлунна нощ точно по средата на размножителния сезон, когато сепиите са особено любопитни към абсолютно всичко, беше, че въпросните квалифицирани готвачи май бяха излезли в морето и ги бяха изловили преди него.
Не се виждаше дори едно-едничко любопитно оченце. Беше изчезнала и останалата риба, а светлината обикновено я привличаше нощем. Всъщност Стабилният Джексън успя да зърне една-единствена рибка — тя се отдалечаваше изключително бързо по права линия.
Той остави тризъбеца си и отиде до другия край на лодката, където синът му Лес също се взираше съсредоточено в огряното от факлата море.
— Абсолютно нищо вече половин час — каза Стабилният.
— Тате, сигурен ли си, че сме на вярното място?
Стабилния хвърли поглед през рамо към хоризонта. Там се виждаше бледото сияние на град Ал Кхали на Клачианския бряг. Погледна в обратна посока. Другият хоризонт сияеше от светлините на Анкх-Морпорк. Лодката се полюшваше лекичко на половината път между двата града.
— Разбира се — отговори той, но видимо неуверен в думите си.
Защото морето изглеждаше странно притихнало. Нещо определено не беше наред. Лодката наистина се поклащаше под тях, но заради собствените им стъпки, не от вълните.
Усещането беше точно като пред буря. Но звездите блещукаха меко над тях и на небето не се виждаше кьораво облаче. Звездите се отразяваха от повърхността на водата. А това не се случваше всеки ден.
— Струва ми се, че трябва да се разкараме бързо оттука — реши Стабилния.
Лес кимна към провисналото платно:
— Какво ще използваме вместо вятър, тате?
В този момент се чу плясък на весла. Вторачен напрегнато, Стабилния успя да различи силуета на друга лодка, която се беше насочила към тях. Той сграбчи риболовната си кука.
— Знаех си, че си ти, крадливо чуждоземно копеле!
Шумът на веслата стихна. Над водата прозвуча:
— Дано те изядат хиляда дяволи, проклет човек!
Другата лодка се плъзна към тях по водата. Изглеждаше чуждоземно, с изрисувани на носовата част очи.
— Всичките си ги изловил, а? Ей сега ще набуча задника ти на тризъбеца, измет такава!
— Моят ятаган сегинка ще пререже врата ти, нечисти сине на куче от женски пол!
Лес надникна през борда. Малки мехурчета въздух се пукаха със съскане на водната повърхност.
— Тате?
— Това там е Мазния Ариф! — сопна се баща му. — Добре го разгледай! Идва тук от години, краде нашата сепия, злият лъжлив дребен дявол!
— Тате, там има…
— Ти натисни греблата, а аз ще избия черните му зъби ей сегичка!
Лес успя да чуе от съседната лодка глас:
— …виждаш ли, синко, това е непочтения крадец на риба…
— Греби! — провикна се баща му.
— На веслата! — извика гласът от другата лодка.
— Чии са всъщност тези сепии, тате? — подвоуми се Лес.
— Наши.
— Как, дори преди да ги наловим ли?
— Просто млъкни и греби!
— Не мога да помръдна лодката, тате, закачили сме се за нещо!
— Тука е дълбоко сто фатома1, момче! На какво да се закачим?
Лес се опита да откачи веслото от предмета, който бавно изплуваше от бълбукащото море.
— Прилича ми на… петле, тате!
Изпод повърхността се разнесе необичаен шум. Звучеше малко като бавни удари на гонг.
— Петлите не могат да плуват!