Някакви хора се взираха в него. Объркан, мозъкът му най-после снади фактите: тюрбанът, брадата, украшенията на жената…
— Откъде дойде тоя? И какъв всъщност е тоз човек?
— Ъ-ъ… добро утро? — каза Ваймс. — Изглежда сте имали неприятен инцидент?
Предпазливо повдигна пелерината си от земята. Строшена бутилка лежеше сред локва от цвъртящо олио. Ваймс погледна към счупения прозорец.
— Ох!
Останалите двама души бяха момче, високо почти колкото баща си, и малко момиченце, което се опитваше да се скрие зад майка си.
Ваймс почувства как стомахът му се налива с олово. Керът се появи на прага.
— Изпуснах ги — доложи стегнато той. — Бяха трима, струва ми се. Нищо не можах да видя в тоя дъжд… О, вие ли сте, господин Гориф. Какво се е случило?
— Капитан Керът! Някой хвърли горяща бутилка през прозореца ми и след това този просяк се втурна и загаси огъня!
— Какво каза той? А ти какво каза? — попита Ваймс. — Да не говориш клачиански?
— Не го говоря много добре — скромно отговори Керът. — Тези звуци, дето се произнасят със задната част на гръкляна, просто не ги…
— Но… разбираш ли какво ти казва той?
— O, да. Той тъкмо ви благодари сърдечно, между другото. Всичко е наред, господин Гориф. Той е полицай.
— Но ти приказваш…
Керът коленичи да огледа строшената бутилка.
— Знаете как стават тия неща. Като наминава човек редовно оттука за горещо кравайче през нощната смяна и полека си намира приказка с хората. Вероятно и вие сте закачил по някоя случайна дума, сър.
— Да… виндалу3 може би, но…
— Било е запалителна бомба, сър.
— Виждам, капитане.
— Това е много лошо. Кой ли би могъл да измайстори подобно нещо?
— Точно в този момент ли? Около половината град, бих казал.
Той погледна безпомощно към Гориф. Смътно го разпознаваше. Всички те бяха просто… лица. Обикновено се намираха на другия край на протегнати ръце, подаващи му порция къри или кебаб. По някой път момчето продаваше в магазинчето. Те отваряха рано сутринта и затваряха много късно през нощта — когато улиците се владееха от хлебарите, крадците и стражата.
Ваймс познаваше мястото като „Народни манджи“. Ноби беше обяснил, че Гориф е търсел име, което да е обикновено, ежедневно, ясно и е разпитвал хората, докато не открил такова, което да му хареса.
— Ъ-ъ… кажи му… кажи му, че ти ще останеш тука, а аз ще се върна до участъка и ще изпратя някого да те смени.
— Благодаря — обади се Гориф.
— O, вие разби… — Ваймс се почувства идиот. — Разбира се, че разбирате, вие трябва да сте живял тука вече колко… пет, шест години?
— Десет години, сър.
— Наистина ли? — попита Ваймс с маниакална нотка в гласа. — Толкова дълго? А стига, бе! Господи боже… е, аз по-добре да тръгвам… Довиждане на всички…
Той забърза навън под дъжда.
„Минавал съм оттука години наред“ — мислеше си, докато цапаше из локвите в тъмнината. — „И знам как да кажа «виндалу». И… «корма» ли беше?… Керът няма и пет минути откак е тука, а вече гърголи езика им като да му е роден.“
„Мили боже, аз мога да се оправям някак си с джуджешкия и да кажа най-малкото «Хвърли веднага тая скала, щото си арестуван!» на тролски, но…“
Когато нахлу в участъка, водата още се стичаше от него. Фред Колън дремеше кротко на бюрото си. В името на старото им познанство Ваймс беше по-шумен от нужното, докато сваляше пелерината си. Когато се извърна официално, сержантът вече стоеше мирно.
— Не знаех, че сте навън тази нощ, господин Ваймс…
— Неофициално съм, Фред — отговори Ваймс. Той приемаше обръщението „господин“ от определени хора. По някакъв странен начин те бяха заслужили да го наричат така. — Изпрати някого в „Народни манджи“ на Скандалната алея, моля те. Имахме дребни проблеми там.
Ваймс заизкачва стълбите към офиса си.
— Тук ли оставате, сър? — каза Фред.
— O, да — зловещо отговори Ваймс. — Имам малко да наваксам с документооборота.
Дъждът се изливаше над Лешп с такава сила, че островът сигурно вече се чудеше за какво ли му е било да изплува от океанските дълбини.
Повечето завоеватели спяха по лодките си. Наистина, върху изплувалия остров имаше къщи, но…
…те не изглеждаха съвсем наред.
Стабилния Джексън надникна изпод брезента, който беше опънал на магия над палубата. Подгизналата почва изпускаше пара, която се издигаше като мъглица над острова. Редките светлинки на лодките се виждаха като сияещи кръгове през нея.
Градът изглеждаше определено злонамерен под светлините на бурята. Виждаха се форми, които човек можеше да разпознае — колони, стълби и аркади и така нататък — но имаше и други… Той потрепери. Сякаш някога хората са се опитвали да придадат човешки вид на постройки, които вече са били антични…