— Да, сър.
Ваймс напусна.
Няколко секунди по-късно сержант Колън пристъпи предпазливо в главния офис. Имаше леко оцъклен вид и приседна зад бюрото си с нехайния вид, който само много угрижен човек би се опитвал да си придаде. Поигра си небрежно с няколко хартийки и попита:
— Ноби, ти възразяваш ли срещу това как ти викат хората?
— Ако седна да възразявам, сержант, има да си възразявам през цялото време — отговори бодро ефрейтор Нобс.
— Да. Правилно! И аз също не възразявам срещу това как ме наричат хората. — Колън се почеса по главата. — Наистина май няма смисъл. Струва ми се, че на сър Сам му се събра много време без сън.
— Той е много зает човек, Фред.
— Опитва се да върши всичко, това му е проблема. И, Ноби?
— Да?
— Наричай ме сержант Колън, благодаря предварително.
Имаше шери. Винаги поднасяха шери в подобни случаи. Сам Ваймс гледаше безпристрастно на това, тъй като от доста време пиеше само плодови сокове. Беше чувал, че се прави, като се остави виното да се вкисне. Той не можеше да види смисъла на шерито.
— И ще се опиташ да излъчваш достойнство, нали? — попита лейди Сибил, докато му оправяше плаща.
— Да, скъпа.
— Какво ще се опитваш да излъчваш?
— Достойнство, скъпа.
— И моля те, опитай се да бъдеш дипломатичен.
— Да, скъпа.
— Какъв ще се опитваш да бъдеш?
— Дипломатичен, скъпа.
— Използваш тона си за подлъгване на кокошки, Сам.
— Да, скъпа.
— Знаеш, че не е честно.
— Не скъпа. — Ваймс вдигна ръка в театрален жест на покорство. — Да. Добре! Само да ги нямаше тези пера. И тези тесни панталони.
Той се закълчи в отчаян опит да донагласи колкото се може по-потайно панталоните си, за да не му излезе име на Господин Мокри Слипове.
— Искам да кажа — какво ще стане, ако хората случайно ме видят така?
— Разбира се, че ще те видят, Сам. Ти предвождаш шествието. И аз много се гордея с тебе.
Тя махна невидимо косъмче от рамото му.4
„Шапка с пера — помисли си унило Ваймс. — И модерен клин. И блестящ нагръдник. Нагръдникът не трябва да блести. Той трябва да е толкова хлътнал от многобройните удари, че просто да не понесе ежеседмичното полиране. И дипломатични разговори?… Откъде, по дяволите, да знам как се говори дипломатично?“
— Сега ще трябва да разменя две приказки с лейди Селачии — каза лейди Сибил. — Ти си добре, нали? Продължаваш да се прозяваш.
— Естествено. Не ми се събра много сън през тая нощ, това е всичко.
— Обещаваш ли ми да не избягаш нанякъде?
— Аз ли? Аз никога не съм бягал…
— Избяга от тържественото соаре в чест на посланика на Генуа. Всички те видяха.
— Тъкмо бях получил вестта, че бандата на Отломъка плячкосва сейфа на Вортин!
— Виж, не е необходимо да бъдеш навсякъде, Сам. Ти си назначил хора да вършат работата.
— Да, обаче ги гепихме в края на краищата — отговори Ваймс доволно.
Той се бе забавлявал до насита тогава. Не само заради преследването, което го ободряваше така — да заметне пелерината си на някое крайпътно дърво, да хвърли шапката си в близката локва и да се втурне… Доставяше му удоволствие самата мисъл, че докато гони престъпниците, не му се налага да яде много дребни сандвичета и да води още по-дребни разговорчета. Това не беше нормална полицейска работа, както бе установил Ваймс. Беше работа, която ти възлагат да вършиш, ако някой някъде е преценил, че е по-добре да те канят по коктейли, отколкото да те оставят да гониш престъпници.
Щом Сибил изчезна в тълпата, той си намери удобна сянка и се спотаи в нея. Оттук имаше възможност да наблюдава почти цялата Голяма зала на Невидимия университет.
Той всъщност доста харесваше магьосниците. Те не вършеха престъпления. Не и такива, които да са в ресора му, във всеки случай. Ваймс не беше на „ти“ с Окултното. Магьосниците могат да забъркат огромна каша в самата тъкан на времето и пространството, но подобни неща не влекат след себе си писане на документи и актове, което според Ваймс беше основното.
В залата се бяха събрали много магьосници, всички изтупани в пълния си блясък. Няма нищо по-екзотично от магьосник в официален костюм, поне докато не бъде открит начин да се надуе до неузнаваемост райска птица — по възможност с някакъв вид летлив газ. Но магьосниците бяха доволни от впечатлението, което правеха, главно защото останалите гости бяха или благородници, или предводители на гилдии, или и двете, а повод като Конвивиума караше автоматично всеки да се перчи повече от петел.
Погледът на Ваймс прескачаше от една бърбореща физиономия на друга. Той лениво се питаше кой за какво е виновен в насъбралото се множество5.
5
Вероятността никой да не бъде виновен за никакво престъпление беше толкова пренебрежимо малка, че според Ваймс изобщо не си заслужаваше усилията да разсъждава върху нея.