Бедния Миризлив Слайдър…
— Поне трябваше да ми споменеш — обидено каза той.
— Но вие работехте много напрегнато, сър.
— Има ли други новини от улицата, за които си забравил да ме уведомиш, капитане?
— Не се сещам, сър.
— Хубаво. Добре… виж, значи, откъде духа вятърът. Но много предпазливо. И… не се доверявай никому.
Керът видимо се притесни.
— Хъммм… А мога ли да имам доверие на Ангуа, сър?
— Е, разбира се…
— И на вас, съответно.
— Да, на мен, очевидно. Исках просто да кажа…
— А ефрейтор Дребнодупе? Тя може да бъде изключително полезна…
— Веселка — да, разбира се, че можеш да й се доверяваш…
— Сержант Детритус? Винаги съм смятал, че той заслужава дове…
— Детритус, о, да, той…
— Ноби? Мога ли…
— Керът, аз схванах намека.
Ангуа го задърпа за ръкава към вратата. Керът изглеждаше посърнал.
— Никога не съм обичал, знаете, потайните неща — мърмореше той.
— И не искам никакви писмени рапорти, — каза Ваймс, благодарен за тази малка милост. — Разследването е… неофициално. Но официално неофициално, ако разбираш какво искам да кажа.
Ангуа кимна. Керът просто гледаше безрадостно.
„Тя е върколак, разбира се, че ще проумее — помисли Ваймс. — А аз се надявах човек, който на практика се явява джудже, да схване идеята за подтекста…“
— Виж какво… вслушай се в улицата. Там се знае всичко. Говори със… Слепия Хю…
— Опасявам се, че и той почина миналия месец.
— Тъй ли? Никой не ми е казал!
— Оставих ви паметна записка, сър.
Ваймс виновно погледна към затрупаното си бюро и сви рамене.
— Просто спокойно огледай обстановката. Слез до дъното на проблема. И не се доверя… Не се доверявай на повечето хора. Ясно ли е? На никого, с изключение на тези, които заслужават доверие.
— Отворете веднага! Полицейска задача!
Ефрейтор Нобс подръпна сержант Колън за ръкава и му прошепна нещо на ухото.
— Не е полицейска задача! — каза Колън, като отново заблъска по вратата. — Нищо общо няма със Стражата! Ние сме просто цивилни граждани, нали така?
Вратата се отвори със скърцане.
— Да? — обади се отвътре дрезгав глас.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса, мадам.
— Вие ченгета ли сте? — попита гласът.
— Не! Мисля, че бях пределно ясен по тоя въпрос…
— Разкарай се, ченге!
Вратата се затръшна.
— Сигурен ли си, че сме на вярното място, сержант?
— Хари фъстъка каза, че бил виждал Ози да влиза тука. Хайде, отворете!
— Всички нас гледат, сержант — отбеляза Ноби. По продължение на улицата се отваряха нови врати и прозорци и хора надничаха от тях.
— И не ме наричай сержант, когато съм в цивилни дрехи!
— Дадено, Фред!
— За тебе съм… — Колън се поколеба в агонията на ранговете. — Добре де, за тебе съм Фредерик, Ноби.
— И ни се кикотят, Фред… еее… ерик.
— Не искаме да правим цирк от това, Ноби.
— Дадено, Фредерик. И, за тебе съм Сесил, благодаря.
— Сесил?
— Името ми — хладно поясни Ноби.
— Да бъде както искаш — съгласи се Колън. — Само помни кой е старшият цивилен на групата, става ли? — Той отново заблъска по вратата. — Чухме, че давате стая под наем, мадам! — изкрещя той.
— Брилянтно го измисли, Фредерик — каза Ноби. — Това беше просто… брилянтно.
— Е, в крайна сметка аз съм сержантът, нали? — прошепна Колън.
— Не си.
— Ъ-ъ… добре де… хубаво… само че не го забравяй.
Вратата се отвори енергично.
Жената, която се показа в рамката на вратата, имаше от онези лица, които сякаш са били направени от масло и с годините то е започнало да се разтапя на слънцето. Но никакви години не са били в състояние да направят това с косата й. Тя беше измъчено оранжева и беше струпана върху главата застрашително като буреносен облак.
— Стая ли? Трябваше виднага да кажити, — каза тя. — Два долара на седмица, никакви домашни животни, никакво готвене, никакви жини след 6 вичирта, ако вий не я искате, хиляди се натискат да я наемат, вий какво, от някакъв цирк ли сте? Изглеждате като да сте дошли с цирк8.
— Ние сме… — започна Колън и спря. Без съмнение съществуваше огромно количество занятия освен полицейското, но за съжаление не можеше да се сети за нито едно от тях.
— …актьори — довърши Ноби.
8
Проблемът беше в цивилните дрехи. И двамата бяха свикнали от край време да носят униформите си. Единственият цивилен костюм на сержант Колън беше купен на старо от човек, който беше 20 килограма по-лек и 10 години по-млад от него, така че копчетата проскърцваха от напрежение при всяко по-рязко движение. Концепцията на Ноби за цивилни дрехи се изразяваше в обшитата с панделки и камбанки униформа на Анкх-Морпоркското Дружество за Фолклорни Танци. Децата припкаха след него по улиците, за да видят къде ще бъде представлението.