— Ето, аз стоях тука. А принцът се намираше… в онази посока.
Ангуа покорно прекоси площада. Няколко души се извърнаха, за да изгледат изумено Керът.
— Чудесно… спри… не, една крачка по-на… стой… обърни се малко по-наляво… моето ляво… отстъпи малко назад… сега вдигни ръце…
Той се приближи към нея и проследи посоката на погледа й.
— Стреляли са от Университета?
— Изглежда като да е стреляно от библиотеката — поясни Ангуа. — Но магьосник не би го направил, как мислиш? Те гледат да се държат настрана от такива неща.
— Но пък не е трудно да се влезе при тях, — дори когато вратите са заключени — каза Керът. — Нека се опитаме да проникнем неофициално, става ли?
— Добре. Керът?
— Да?
— Фалшивите мустаци… не ти отиват, знаеш ли. И носът ти е прекалено розов.
— Правят ли ме незабележим?
— Не. И освен това тая шапка… На твое място бих свалила шапката. Не че й има нещо — бързо добави тя. — Но да излизаш с кафяво бомбе по улиците… не е в твоя стил. Не ти отива.
— Именно! Ако беше в моя стил, хората щяха да ме познаят веднага!
— Керът, така приличаш на кретен.
— А иначе приличам ли ти на кретен?
— Не, не…
— А-ха! — Керът порови в джоба на огромното си кафяво палто. — Купих си тая книга за маскировките от магазина за забавления на улица федър, виж я. Интересно, Ноби също беше там, пазаруваше си нещо. Питах го какво и той ми отговори, че е дошло времето да се предприемат крайни мерки. Какво е искал да каже според теб?
— Нямам си идея.
— Просто е удивително какви стоки продават в тоя магазин. Фалшива коса, фалшиви носове, изкуствени бради, дори фалшиви… — Той се поколеба и започна да се изчервява. — Дори фалшиви… нали се сещаш, нагръдници. За дамите. Но убий ме, не мога да си представя защо някой би искал да си ги подправя…
„Сигурно не би могъл“ — каза си Ангуа. Тя пое много тъничката книжка от ръцете му и я прелисти. След това въздъхна.
— Керът, тези маскировки са измислени, за да украсяваш с тях картофени куклички.
— Така ли?
— Виж, на всичките рисунки има показани картофчета!
— А аз помислих, че това е само за илюстрация.
— Керът, заглавието е „Чичко-картофчо“9.
Иззад черните си мустаци Керът изглеждаше разстроен и озадачен.
— Но защо ще му трябва на някого да маскира картофи?
Междувременно стигнаха до алеята край оградата на Университета, която беше известна под неофициалното наименование „Студентският вход“ от толкова много векове насам, че дори бяха поставили табелка с името в единия й край. Двама студенти се разминаха с тях.
Неофициалният вход към Университета беше известен само на студентите. Това, което повечето студенти пропускат е, че и старшите преподаватели някога са били студенти и също им се е искало да се помотаят из града след официалното заключване на вратите. Този факт естествено влечеше след себе си значително объркване и полунощна дипломация в района на алеята.
Керът и Ангуа търпеливо изчакаха още няколко студенти да прескочат оградата, последвани пъргаво от Декана.
— Добър вечер, сър — учтиво поздрави Керът.
— Добър вечер, Картофчо — отговори Деканът и потъна в нощта.
— Е, убеди ли се?
— Да, но не ме нарече Керът. Принципът е спазен.
Те се приземиха на академичната морава и се насочиха към библиотеката.
— Ще е затворена по това време — каза Ангуа.
— Не забравяй, че ние имаме вътрешен човек там — отговори Керът и почука.
Вратата се отвори един сантиметър:
— Уук?
Керът повдигна учтиво ужасната си малка кръгла шапка.
— Добър вечер, сър, чудех се дали не можем да влезем за малко. Полицейска задача.
— Уук иик уук?
— Амиии…
— Какво казва той? — попита Ангуа.
— Ако толкова искаш да знаеш, каза „Мили боже, ходещ картоф“.
Библиотекарят подуши Ангуа с подозрение. Той поначало не харесваше миризмата на върколаците. Но ги покани с жест да влязат. Остави ги да чакат, а той отиде до бюрото си, като се опираше на кокалчетата на юмруците си, разтършува се в най-горното чекмедже и измъкна оттам значка „Полицай с особено назначение“, закачена на канап. Овеси значката някъде около мястото, където най-общо се предполагаше, че би се намирала шията му, ако имаше такава, и застина в поза, която е най-близкото съответствие на „мирно“ при орангутаните. Което не е сериозно постижение, трябва да признаем. Основната част от маймуната схваща бързо замисъла, но крайниците го възприемат далеч по-бавно.
— Уук уук!
— Това да не беше „Как бих могъл да ви бъда полезен, капитан Луковица?“ — осведоми се Ангуа.
— Трябва да огледаме петия етаж — частта откъм площада — с повей на хладина в гласа обясни Керът.