— Ти само оказа доброволно съдействие на полицията — отговори Детритус и премести тежестта върху другия си крак.
После разгъна свитъка. Въпреки че тук-там в пресечките още се чуваше боричкане и от съседната улица се носеха викове, кръгът от тишина около трола се разширяваше. Надушването на добрата възможност да се позабавляват беше нещо като генетична заложба сред анкх-морпоркските жители.
Детритус вдигна документа на една ръка разстояние пред очите си. След това го доближи на три пръста от лицето си. Завъртя го няколко пъти. Устните му мърдаха мъчително. Накрая се наведе и показа свитъка на полицай Визит.
— Каква е таз дума?
— „Тъй като“, сержант.
— Знам го туй!
Тролът се изпъчи отново.
— „Тъй като… е…“ — Мънистени зрънца от тролския еквивалент на пот започнаха да кондензират върху челото на Детритус. — „Тъй като е… об-щопр-и-ето…“
— Общоприето — прошепна полицай Визит.
— Знам го и туй. — Детритус се вторачи още веднъж в текста, след което се предаде. — Няма да стоите така прави да ме слушате тука цял ден, я! — Изрева той. — Туй тука е Законът за Бунтовете и всички требе да го прочетете! Ей, ти, пусни го по редицата!
— И какво ще стане, ако не го прочетем? — извика глас от тълпата.
— Требе да го прочетете. Тъй е по закон.
— И след това какво ще стане?
— После ще ви застрелям.
— Ама така не може! — възропта друг глас. — Първо трябва да викаш: „Стой! Въоръжена полиция!“
— И тъй бива — съгласи се Детритус. Размърда рамо, за да свали арбалета удобно под мишницата си. Беше обсаден арбалет, предназначен да се монтира върху платформа. Стрелата му беше шест стъпки дълга. — По-трудно се уцелва тичаща мишена.
Той освободи предпазителя…
— Някой да е свършил вече с четенето?
— Сержант!
Ваймс разблъска тълпата по пътя си. И това вече беше просто тълпа, а не метеж. Анкх-морпоркци винаги са били добри слушатели.
Шлемът на Детритус издрънча, когато тролът отдаде чест.
— Сержант, наистина ли възнамеряваше хладнокръвно да застреляш тези хора?
— Не, сър. Смятах още докато им е топла кръвта, сър.
— Така ли? Е, дай ми една минута да поговоря с тях.
Ваймс се обърна към най-близкия мъж. Той държеше горяща цепеница в едната ръка и дълга тояга — в другата. Пулеше се с нервното предизвикателство на човек, който тъкмо е почувствал земята да се разлюлява под краката му.
Ваймс придърпа ръката с горящата цепеница и припали пурата си.
— Какво става тука, друже?
— Клачианците са застреляли човек, господин Ваймс! Това си е непредизвикана с нищо агресия!
— Тъй ли?
— Убити са хора!
— И кои хора, по-точно, са били убити?
— Ами… там ми казаха… всеки знае, че клачианците са убивали хора! — Стъпките на мисълта му най-сетне напипаха сигурна земя. — Те за какво се мислят, да нахлуват така в нашата страна…
— Достатъчно — прекъсна го Ваймс, отстъпи крачка назад и повиши глас. — Познавам доста от вас. И знам, че всички имате домове, в които ви чакат. Виждате ли това? — той измъкна от джоба си полицейския жезъл. — На него е написано, че аз съм назначен, за да пазя мира. Така че след десет секунди възнамерявам да отида някъде другаде, за да си потърся мир, който да пазя, а Детритус ще остане тука. И само мога да се надявам, че няма да направи нещо, с което да опетни униформата. Или поне да не я лекьоса прекалено много.
Иронията не беше сред силните черти на присъстващите, но по-интелигентните от тях успяха да разпознаят изражението на Ваймс. То казваше, че човекът е стиснал нишката на търпението между зъбите си и виси на нея.
Тълпата оредя и се разкъса по краищата, докато хората енергично крачеха към страничните пресечки, като захвърляха по пътя си самоделните оръжия и се появяваха от другия край на улицата с достойната, умислена походка на почтени граждани.
— Дотук добре, но какво стана? — попита Ваймс трола.
— Чухме, че онуй момче е застреляло някакъв човек. Тъкмо стигнахме магазина и отвсякъде заприиждаха хора, викаха и…
— То порази човека тъй, както Худрун порази разгулниците от Ур — обясни полицай Визит10.
— Поразил? — повтори Ваймс объркано. — Убил ли е някого?
— Не и тъй, че човекът да не се оправи, сър — отговори Детритус. — Улучил го е в ръката. Приятелите му го доведоха в Стражата, за да подаде оплакване. Той е пекар от нощната смяна. Каза, че закъснял за работа, втурнал се тичешком да вземе нещо за хапване и в следващата минута лежал прострян на пода.
Ваймс пресече улицата и натисна дръжката на вратата. Тя поддаде леко, след което се опря на нещо, което изглежда беше барикада от мебели. Столове бяха натрупани и пред прозореца.
10
Полицай Визит или Направи-Визита-При-Безбожника-С-Разяснителни-Памфлети беше добро ченге, както Ваймс винаги изтъкваше, и това беше неговата най-висока похвала. Визит беше омнианец и споделяше почти патологичния интерес на сънародниците си към всяка евангелистка религия. Той пилееше цялата си надница за религиозни памфлети и дори имаше своя лична печатарска преса. Резултатът беше, че той раздаваше брошурки както на всеки, който случайно проявеше интерес, така и на всички, които изобщо не се интересуваха. Дори Детритус не можеше да разпръсне тълпа с такава скорост, с каквато това се отдаваше на Визит, смяташе Ваймс. През почивните му дни човек можеше да го мерне да трамбова улиците със своя колега — Порази-Неверника-С-Изкусни-Аргументи. До този момент двамата не бяха успели да привлекат дори един-едничък вярващ. На Ваймс му се струваше, че Визит сигурно е прекрасен човек, отвъд всичкото това, но някак си никога не му стигаше смелост да провери тази си догадка.