— Колко хора се бяха събрали тука, полицай?
— Голяма тълпа, сър.
„Срещу четирима души от другата страна на вратата. Семейството на Гориф“. Бравата поддаде още малко и Ваймс се усети, че се навежда, още преди да е чул натягането на арбалета.
Внезапно прозвуча звън на тетива. Арбалетът по-скоро изплю, отколкото изстреля стрелата. Тя се завъртя диво като тирбушон, прелетя през улицата и удари странично стената отсреща.
— Вижте сега… — Ваймс се приведе още малко, но повиши глас. — Който и да е бил улучен с това нещо, е било по случайност. Тук е Стражата. Отворете вратата. В противен случай Детритус ще я отвори. А когато той отваря врата, тя си остава отворена. Разбирате какво имам предвид, нали?
Никакъв отговор.
— Добре тогава. Детритус, приближи се, моля те…
Отвътре се разнесе тиха караница, последвана от тътренето на отместващи се мебели. Ваймс опита вратата. Тя се люшна навътре.
Семейството се беше събрало в най-отдалечения край на стаята. Ваймс почувства напрежението на осем очи, вторачени в него. В атмосферата се носеха объркване и уплаха, подправени с миризмата на изгоряла храна.
Господин Гориф държеше предпазливо арбалета, а изражението на лицето на сина му каза на Ваймс много от нещата, които искаше да узнае.
— Добре — започна той. — Сега всички ме слушайте. Няма да арестувам никого. Това ми изглежда като едно от нещата, които биха накарали Негово превъзходителство да ми трие сол на главата. Но е по-добре да прекарате нощта в полицията. Не мога да отделя хора, които да пазят тука. Разбирате ли? Бих могъл да ви арестувам. Но аз само ви моля.
Господин Гориф прочисти гърло.
— Човекът, когото застрелях… — започна той и остави и въпроса, и лъжата да увиснат във въздуха. Ваймс се насили да не поглежда към момчето.
— Не е пострадал зле.
— Той… се втурна вътре — обясни господин Гориф. — А след снощната история…
— Вие си помислихте, че пак ви нападат, и грабнахте арбалета?
— Да! — наежи се момчето, преди баща му да си отвори устата.
Последва кратък спор на клачиански.
— Трябва ли да напуснем къщата?
— За ваше добро е. Ще се опитаме да намерим някой да я наглежда. Сега си съберете нещата и вървете със сержанта. И ми дайте тоя арбалет.
Гориф му го връчи с въздишка на облекчение. Беше типичен „Съботна вечер, специален“, толкова лошо сглобен и така капризен, че единственото безопасно място, докато стреляш, беше директно зад него, а дори и тогава човек поемаше известен риск. И никой не беше предупредил собственика му, че мястото под тезгяха във влажен, задимен магазин и непрекъснатия дъжд от мазнина отгоре му не са най-подходящите условия за съхранение. Тетивата беше провиснала. Вероятно единственият надежден начин този арбалет да нарани човек би бил да го фрасне по главата с него.
Ваймс почака Детритус да изведе семейството и огледа за последен път помещението. Не беше голямо. В кухнята зад магазинчето нещо лютиво беше извряло до сухо в котленцето си. Като си опари пръстите, успя да дръпне котлето от огъня и после, смътно припомняйки си какво правеше майка му в такъв случай, го накисна в умивалника.
След това барикадира прозорците колкото можа и излезе, като заключи вратата зад себе си. Дискретно закачената над вратата метална плочка на Гилдията на крадците съобщаваше на света, че господин Гориф съвестно е платил годишната си такса11. Но на света имаше достатъчно не толкова официални опасности, затова Ваймс измъкна от джоба си парче тебешир и написа на вратата:
ПоД ЗакрилАтА НА СТРАЖАТА
След това размисли и се подписа:
СЕРЖ. ДЕТРИтъз
Във въображението на хората с по-слаб граждански дух върховенството на закона не тежеше толкова, колкото ужасът от появата на Детритус.
Законът за Бунтовете! Кой, по дяволите, го е изкопал това писание? Вероятно Керът, разбира се. Законът не се прилагаше откак Ваймс се помнеше — което не беше изненада, ако човек знае какво всъщност е написано в него. Дори Ветинари би се поколебал да го използва. Сега не беше нищо повече от голо заглавие. Бог да благослови неграмотните…
Ваймс тъкмо отстъпи крачка назад, за да се полюбува на творението си, и видя заревото над къщите покрай Парковата Алея, почти веднага след това чу чаткането на подковани със стомана ботуши.
— Здравей, Дребнодупе — каза, без да се обръща. — Сега пък какво се е случило? Само не ми казвай, че някой е подпалил клачианското посолство.
— Слушам, сър! — отговори джуджето. Тя застана мирно по средата на улицата, като го гледаше притеснено.
11
И затова нямаше да бъде обиран официално. Анкх-Морпорк имаше съвсем директен подход към идеята за застраховането. Когато на средностатистическия гражданин му прережеха гърлото, това не беше просто жаргон на финансистите.