— Точно около девет и нещо?
Измъкна малката кутийка от джоба си и отвори капачето. Демончето го изгледа сърдито отвътре.
— Вчера вие казахте, че ако, цитирам, Не Спра Тая Работа С Осем Часа, Петдесет И Шест Минути И Шест Секунди, Ще Видя На Чука Чукалото. И когато аз обясних, господин Въведи-Името-Си-Тука, че това девалидизира моята гаранция, вие ми казахте да си взема гаранцията и да си я…
— А аз си мислех, че вече сте го загубил това нещо — отбеляза Керът.
— Ха! — възкликна Дезорганизаторът. — Така ли си мислехте! Аз не наричам мушването на предмет в джоба на панталоните, тъкмо когато те заминават за пералнята „загубване“!
— Стана случайно — измърмори Ваймс.
— О! О! Ами дето ме хвърлихте в хранилката на драконите — и това ли беше случайно?
Демончето помърмори още малко само на себе си, след което продължи:
— Както и да е, искате ли да знаете какви са ангажиментите ви за вечерта?
Ваймс погледна към тлеещите останки от посолството.
— Давай!
— Няма такива — отговори намусено демонът. — Не сте ме уведомил за нито един свой ангажимент.
— Видя ли? Ето това ме изкарва от кожата ми! Защо аз трябва да те уведомявам? Защо ти не ми съобщаваш „Около осем: да разпръсна бунта пред «Домашна гозба» и да спра Детритус да не изпозастреля народа“, а?
— Защото не сте ме уведомил, че трябва да ви уведомявам за това!
— Ами аз откъде да знам, че трябва да те уведомя! Така действа истинският живот! Как мога да ти кажа да ме предупреждаваш за неща, които никой не знае, че ще се случат? Ако беше наистина толкова добър, щеше да вършиш поне това!
— Ами то си го пише в Упътването — отговори гадничко демончето. — Хей, всички вие, чувате ли! Той си води бележки по Упътването ми!
— Добре де, естествено е да си водя бележки…
— Той всъщност подло си крие бележника в Упътването, за да не научи жена му, че така и не се е научил да ме използва — допълни демонът.
— Ами аз какво да кажа тогава за моето упътване? — сопна му се Ваймс. — Прави ми впечатление, че ти даже и не си се опитвал да се научиш как да използваш мен.
Демончето се поколеба:
— Човеците имат ли си приложено упътване? — объркано попита то. — Би било прекрасна идея!
— Вярно — съгласи се Ангуа под нос.
— Би могло вътре да пише такива неща: „Глава Първа: Никакво Зън-зън-зън и подобни простотии в шест сутринта“! — Ваймс диво изгледа кутийката. — И „Отстраняване на дефекти: собственикът ми непрекъснато се опитва да ме изхвърли в клозета — какво не правя както трябва?“ И…
Керът учтиво го потупа по рамото:
— Трябва да приключваме смяната, сър. Бяха напрегнати няколко дни напоследък.
Ваймс се почеса по челото.
— Бих казал, че мога да си позволя една почивчица. Хайде, нищо повече няма тука за гледане. Давай да се прибираме.
— Стори ми се, че вие казахте, че няма да си отивате… — започна Керът, но умът на Ваймс го надпревари.
— Имах предвид в Двора, разбира се — поправи се той. — У дома ще си ходя след това.
Кълбо светлина се полюшваше из библиотеката на лейди Рамкин, като се носеше покрай лавиците с огромни, подвързани с кожа книги.
Сибил знаеше, че много от тях никога не са били отваряни. Най-различни нейни предци просто ги бяха поръчвали на книговезите и след това ги бяха забутвали по рафтовете, защото библиотеката е нещо, което един благородник следва да притежава по подразбиране — като конюшнята, крилото, където е настанена прислугата, и ужасяващите пейзажни недоразумения, сътворявани в двора на имението от Скапания Тъпанар Джонсън, въпреки че що се отнася до последното, нейният прадядо беше застрелял злосторника, преди да нанесе сериозни поражения.
Тя вдигна лампата по-високо.
Поколения от рода Рамкин гледаха намусено към нея иззад носовете си от рамките по стените, през потъмнелия лак на вековете. Портретите бяха другото нещо, което благородниците по навик колекционираха.
Повечето портрети бяха на мъже. Неизменно бяха покачени на гърба на расов кон и опаковани в блестяща броня. И всеки един от тях неизбежно беше проливал кръвта си срещу заклетите врагове на Анкх-Морпорк.
В по-скорошни времена това беше доста трудна задача, в резултат на което на дядо й например му се беше наложило да поведе експедиция чак до Хоуондаленд, само и само да намери някакви заклети врагове. Преди него разбира се, нещата са били много по-лесни. Волнонаемниците на Рамкин бяха воювали с враговете на Анкх-Морпорк по цялото протежение на равнините Сто, като нанасяха сериозни поражения, доста често дори и на войниците от вражеските армии12.
12
Свято тачена мъдрост в средите на определен тип военачалници е, че големите поражения в жива сила са основният белег на успешно водената война. А ако са от противниковата страна, това се счита за бонус.