Със сънища, разлитащи се като мехурчета въздух из вода, Ваймс изплува от унеса.
Напоследък той ценеше миговете точно преди събуждане. По това време се раждаха решенията на проблемите му. Струваше му се, че части от мозъка са работили нощна смяна върху проблемите от предишния ден, за да му връчат отговорите веднага щом отвори очи.
Този път в главата му нахлуха само спомените. Той потръпна. Изплува още един спомен. Ваймс изстена. Звукът от полицейската му значка, подхвърлена на масата, продължаваше да отеква в главата му. Той изруга на глас.
Измъкна се изпод завивките и опипом затършува по нощната масичка.
— Зън-зън-зън!
— O, не… Добре де, колко е часът?
— Един на обяд! Здравей, Въведи-Си-Тука-Името!
Ваймс изгледа със замъглен поглед Дезорганизатора. Един ден, и той го чувстваше, задължително би се опитал да разбере упътването на проклетото нещо. В противен случай щеше да го хвърли от някоя висока скала13.
— Какво… — започна той и отново простена. Плющящият звук от размотаващия се тюрбан нахлу в мислите му.
— Сам? — Сибил ритна с крак вратата и влезе в спалнята с чаша в ръка.
— Да, мила?
— Как се чувстваш?
— Имам синини и върху синините… — Друг спомен изпълзя от пропастта на чувството му за вина. — O, мили боже, наистина ли го нарекох „породист плъх“?…
— Да — потвърди съпругата му. — Фред Колън намина оттук сутринта и ми разказа всичко за вчерашната ви среща. Много добро описание, трябва да призная. Спомням си, че излизах някога с Рони Ръждьо. Студенокръвен е като риба.
Нов спомен избухна като възпламенен лампов газ в главата на Ваймс.
— А Фред разправи ли ти какво каза на лорд Ръждьо да направи със значката му?
— Да. Три пъти. Изглежда, че му се е набило в главата. Както и да е, доколкото познавам Рони, на него ще му е необходим чук за целта.
Ваймс отдавна се бе примирил с факта, че явно цялата аристокрация се познаваха един друг и си говореха на малко име.
— Фред каза ли ти нещо друго? — боязливо попита той.
— Да. За магазина, за пожара и всичко останало. Гордея се с теб, Сам. — Тя го дари с целувка.
— И какво ще правя сега?
— На първо време можеш да си изпиеш чая и да се избръснеш.
— Трябва да отида в Участъка и да…
— Първо ще се избръснеш! В легена има топла вода.
Когато Сибил излезе, той се надигна мъчително от леглото и се завлече до банята. Там наистина го чакаше леген с топла вода върху мраморна масичка.
Огледа лицето си в огледалото. За нещастие, беше неговото. Може би, ако преди това се избръсне?… И след това ще може да измие местата, които останат…
Фрагменти от отминалата нощ непрекъснато изскачаха в съзнанието му. Постъпи лошо с клачианските стражи, но понякога човек просто няма време за дискусии…
И не трябваше да прави това със значката. Днес вече не беше като в добрите стари дни — сега имаше отговорности. Трябваше да остане и да се опита да направи нещата поне малко…
Не. Безполезно е.
Успя да размаже сапунената пяна по лицето си. Закон за Бунтовете! Мили боже… Той спря замислено с бръснач в ръка. Ръждьо го следеше с млечнобелия си поглед от дъното на съзнанието му. Копеле! Хора като него вярват, ама наистина си вярват, че Стражата трябва да бъде нещо като овчарско куче, което да подгонва стадото в правилната посока, да захапва леко отклонилите се овце по краката, да лае, когато я питат и никога, ама никога да не хапе овчаря…
O, да. Ваймс с костите си чувстваше кой е врагът сега. Само че… Няма значка, няма Стража, няма работа…
Друг позакъснял спомен долетя в главата му.
Сапунът още се стичаше по врата и дрехите му, когато той измъкна запечатания плик на Ветинари от джоба си и го разпечата с един замах на бръснача.
Вътре имаше бял лист хартия. Той обърна листа от другата страна, но и там нямаше нищо. Объркан погледна надписа върху плика.
„Сър Самюъл Ваймс, Рицар.“
„Колко мило от негова страна да ми го напомни“, помисли си Ваймс. Какъв беше смисълът на писмо без смисъл? Друг можеше припряно да пъхне погрешния лист хартия в плика, но Ветинари не беше такъв човек. Каква беше целта да прати бележка, която му напомня, че е рицар? За бога, той помнеше този объркващ факт изключително добре…
Ново късче спомени избухна безшумно в мозъка му. Какво беше казал Ветинари? Че всеки благородник… Ваймс занемя. Но той беше благородник, нали? И то официално.
Не извика диво. И не изхвърча от стаята. Приключи бавно с бръсненето, изми се и облече чисто бельо, всичко това много спокойно.
13
Едно от универсалните правила на щастието гласи: никога не се доверявай на изключително полезна вещ, упътването към която тежи повече от самата нея.