Отвори книжката наслуки.
„Винаги е полезно да се изправиш срешу противник, който е готов да загине за родината си. Това означава, че и двамата имате едно и също нещо наум“.
— Ха!
— Зън-зън-з…
Ръката на Ваймс шумно захлопна книгата.
— Да? Какво има?
— Три часът и нула пет минути следобед. Разговор с ефрейтор Дребнодупе по повод изчезналия сержант Колън — обидено отговори демончето.
— Никога не съм уговарял… Кой ти каза… Имам среща, за която не съм и чувал ли?
— Именно.
— А ти как научи?
— Вие ми наредихте да научавам такива работи. Снощи.
— Искаш да кажеш, че можеш да ме предупреждаваш за срещи, за които самият аз не знам?
— Срещите съществуват sine qua14 — обясни демочето. — Те се съхраняват, така да се каже, във фазовото пространство на срещите.
— Какво, по дяволите, означава всичко това?
— Гледай сега — търпеливо започна демончето. — Можеш на теория да имаш среща по всяко време, нали? Следователно, всяка среща съществува потенциално…
— Къде?
— Всяка конкретна среща има своя уникална дължина на вълната. Аз просто подбирам онези от тях, които най-вероятно се вписват в матрицата на събитията.
— Това последното току-що си го измисли. Ако беше прав, значи всеки момент…
На вратата се почука. Беше учтиво, питащо почукване.
Ваймс не свали поглед от самодоволно хилещия се демон.
— Ти ли си, ефрейтор Дребнодупе?
— Да, сър. Сержант Колън ни е изпратил съобщение с гълъб. Мислех, че може би ще искате да го видите, сър.
— Влез!
Тя сложи мъничко рулце фина хартия върху бюрото му. Той прочете:
Доброволно тръгвам на мисия от Жизнено Значение. И Ноби също. Ще се прочуем, когато се върнем.
РS Един човек, не мога да ви кажа кой, твърди, че тази бележка ще се самоунищожи след пет секунди, той се извинява, че в момента не разполага с подходящи химикали, за да я направи по…
Хартията се набръчка по краищата и след миг изчезна в облаче от киселинни изпарения. Ваймс се втренчи в купчинката пепел.
— Сър, предполагам, че можем да го считаме за проява на деликатност, дето не взривиха и гълъба — отбеляза Веселка.
— Къде, по дяволите, са тръгнали тези хора? Както и да е, нямам време да тичам подир тях. Благодаря ти.
Джуджето отдаде чест и излезе от стаята.
— Случайно съвпадение — заяви Ваймс.
— Добре тогава — каза демончето. — Зън-зън-зън! Три и петнайсет следобед, спешна среща с капитан Керът.
Тя беше цилиндър, заострен в двата края. Задницата беше изключително сложна — вретеното преминаваше в серия от намаляващи пръстени, които се застъпваха един други и завършваха с голяма рибешка опашка. Кожа, промазана с мас, проблясваше между металните пръстени.
От другия стърчеше спирално извит шип, подобен на рога на еднорог.
Цялото нещо беше монтирано върху грубо скован колесник, който пък стоеше върху две железни релси, потъващи в черната вода в дъното на склада.
— Прилича ми на гигантска риба — отбеляза Колън. — Тенекиена.
— С рог — подсмръкна Ноби.
— Това никога няма да заплува — предрече Колън. — Виждам какво точно си объркал. Всеки знае, че желязото потъва.
— Не е съвсем вярно — отвърна дипломатично Леонардо. — Във всеки случай, тази лодка е направена, за да потъва.
— Какво?
— Най-големи главоболия си имах с ходовата част — обясни Леонардо, докато изкачваше подвижната рампа. — Мислех да слагам весла или някакви лопати, дори ми хрумна да монтирам турбина и след това си казах: делфините — там е ключът! Те се движат изключително бързо, като не полагат почти никакви усилия при това. Е, в морето — тук, в устието на реката, идва, разбира се, само лопатоносият делфин. Свръзките бяха сложни, но пък каква скорост развива само! Въртенето на педалите може да ви се стори малко изморително отначало, но понеже сме тримата, лесно ще се справим. Просто е удивително какво може да се конструира, като се имитират творенията на природата. Ще ми се експериментът ми за летателна… Чакайте, къде тръгнахте?…
Трудно беше да се отгатне кое именно творение на природата стражите се опитваха да имитират, но явно беше такова, което често се блъскаше в затворени врати.