Той е длъжен да остане тук и да даде най-доброто от себе си.
Но… друмовете на историята са застлани с костите на достойни мъже, подчинявали се на лоши заповеди с надеждата това да омекоти изхода от кризата. Да, разбира се, имало е хиляди по-лоши неща, които тези достойни мъже са можели да направят, но повечето трагедии започват точно от момента, в който са тръгвали да следват лоши заповеди.
Погледът му се плъзна от Керът върху Дезорганизатора и оттам — върху полюшващите се камари документи върху писалището.
Да върви всичко по дяволите! Той е ловец на крадци! Винаги е бил ловец на крадци! Защо да се лъжем?
— Проклет да съм, ако Ахмед стъпи отново в Клач! — каза, докато се изправяше. — Корабът им беше ли бърз?
— Да, но изглеждаше претоварен.
— Значи може и да ги заловим, преди да са избягали надалече.
И както крачеше припряно, той изпита само за миг странното усещане, че е не един, а двама души. Това се случи, защото за частица от секундата, той фактически беше двама души. И двамата се наричаха Самюъл Ваймс.
От гледната точка на историята изборът е просто вид пътепоказател. Крачолите на Времето се бяха разтворили и Ваймс вече летеше надолу в единия от тях.
А нейде някакъв друг Ваймс, който беше направил другия избор, пропадаше в различно бъдеще.
И двамата се стрелнаха обратно в кабинета си, за да приберат Дезорганизатора. В резултат на най-оскърбителната смахната случайност и доста уникално като събитие във физическия свят, в една пролука между две секунди, всеки от тях грабна другия Дезорганизатор.
Понякога лавината се срутва от една-единствена снежинка. Понякога на дребното камъче му е съдено да научи какво би се случило, ако се е изтърколило в някоя друга посока.
Магьосниците на Анкх-Морпорк бяха непреклонни по въпроса за книгопечатането. „Тук няма да стане“ — обичаха да казват те. Представете си, че някой отпечата книга с магии, след това разглоби матриците и използва буквичките за нещо друго — да речем, за готварска книга? Металът има памет. Заклинанията не са просто думи. Те имат други измерения на съществуване. Няма да има повече суфлета, един вид. И от друга страна, някой ще вземе да отпечата хиляди от проклетите неща и някои от тях като нищо могат да попаднат в ръцете на неподходящи люде.
Гилдията на гравьорите също беше против книгопечатането. Има нещо чисто, казваха те, в гравираната страница. Тя е цяла и неопетнена. Членовете на гилдията можеха да извършват изключително фина работа на доста разумни цени. Да се позволи на необразовани хора да набиват буквички в редове демонстрираше неуважение към словото и нищо добро не ги чакаше.
Единственият опит да се отвори печатница в Анкх-Морпорк беше завършил с мистериозен пожар и смъртта в резултат на самоубийство на злощастния печатар. Всички знаеха, че е самоубийство, защото той беше оставил предсмъртно писмо. Фактът, че писмото беше ювелирно изписано върху главичката на карфица, нямаше отношение към случая.
И Патрицият беше срещу книгопечатането, защото смяташе, че ако хората знаят прекалено много, това само би им пречило на живота.
Така че народът се уповаваше на клюките от уста на уста — система, която работеше изключително гладко, защото устите на хората бяха доста нагъсто из града. Много от тях се намираха току под носовете на членовете на Гилдията на просяците16, които гражданите считаха за относително надежден източник на информация. Някои просяци работеха и под прикритие.
Лорд Ръждьо стоеше, замислено втренчен в Ронливия Майкъл, Клюкар II разряд.
— И какво се случи после?
Ронливия Майкъл се почеса по опакото на китката. Наскоро беше повишен с още един разряд, защото успя да прихване обезобразяваща, но безопасна кожна болест.
— Господин Керът остана вътре към две минути, м’лорд. След туй всички изхвърчаха навън, нъл тъй, и после…
— Кои бяха тези „те“? — попита Ръждьо. Прииска му се и той да се чеше по ръката.
— Бяха Керът и Ваймс, и джуджето, и едно зомби, и всичките бяха там, м’лорд. Втурнаха се към доковете, м’лорд и Ваймс видя капитан Дженкинс и му каза…
— А-а, капитан Дженкинс! Днес е твоят щастлив ден!
Капитанът вдигна поглед от въжето, което навиваше. Никой не обича да му казват, че днес е щастливият му ден. Такива думи не вещаят нищо добро. Когато някой ти каже, че днес е щастливият ти ден, значи нещо много неприятно е на път да ти се случи.
— Тъй ли?
— Да, защото ти се отваря една несравнима възможност да внесеш своя достоен принос към военните действия!
16
С изключение на особения случай на Сидни Опакия, на когото градската хазна плащаше по два долара на ден, за да ходи с торба, нахлупена на главата. Не че беше чак толкова обезобразен, просто всеки, който го видеше, прекарваше останалата част от деня с изнервящото усещане, че светът е обърнат с главата надолу.