— Отваря ли ми се?
— И също така да демонстрирате своя патриотизъм — додаде Керът.
— Да?
— Налага се да вземем назаем корабчето ти — обясни Ваймс.
— Оди се пери!
— Предпочитам да вярвам, че това беше някакъв пиперливо-моряшки начин да се каже „Да, разбира се!“ — отбеляза Ваймс. — Капитан Керът?
— Сър?
— Идете двамата с Детритус и погледнете какво има зад онези фалшиви дървени прегради в трюма.
— Слушам, сър!
— Никакви фалшиви прегради нямам в трюма си — сопна се Дженкинс. — И освен това познавам закона, вие нямате право…
Някъде изотдолу се донесе трясък на отковани дъски.
— Ако това не бяха фалшиви отделения, значи Керът току-що ти е пробил дупка в корпуса — меко предположи Ваймс, като гледаше капитана в очите.
— Ъ-ъх…
— Аз също познавам закона. — Ваймс измъкна меча си и го издигна над главата си. — Виждаш ли това? Това е военният закон. Той е като меч. С остър връх. И той сочи в момента към тебе. Намери ли нещо там долу, Керът?
Керът подаде глава над ръба на трюма. Държеше арбалет.
— Мога да се закълна — каза Ваймс, — че това е „Кобра“ Мк 3 на „Бърли и Силен-в-ръката“. Модернизираната версия — убива хората, но не разрушава сградите.
— Долу има сандъци и сандъци, пълни с арбалети — поясни Керът.
— Т’ва е незаконно… — започна Дженкинс отмаляло, но гласът му звучеше като от бъчва, чието дъно внезапно е започнало главоломно да пропада отвъд нашия свят.
— Знаеш ли какво, струва ми се, че имаше някакъв закон срещу хората, които продават оръжие на враговете по време на война — сподели Ваймс. — Разбира се, като нищо може и да няма. Ще ти кажа какво ще направим тогава — ще отидем сега заедно на площад Сатор. По това време там е пълно с народ, всички са много ентусиазирани от войната, насърчават нашите момчета… Защо да не отидем да им кажем? Ти искаше да се вслушам в гласа на народа. Странно нещо, не мислиш ли… срещаш хора по пътя си, те ти изглеждат сериозни и почтени, имат акъл в главите… докато не се съберат заедно в тълпа и тогава чуваш народния глас. Да ти ръмжи насреща.
— Това е законът на тълпата!
— O, не, със сигурност не е. Аз бих го нарекъл демократично правораздаване.
— Един човек — един камък — поясни Детритус.
Дженкинс изглеждаше като човек, който очаква светът всеки момент да се стовари върху него. Погледна към Ваймс и след това към Керът и не видя в очите им спасение.
— Разбира се, няма защо да се страхуваш от нас — продължи Ваймс. — Но може да се спънеш по стълбището, което води към килиите ни на подземния етаж.
— Вие нямате стълбище към килиите!
— Все ще уредим нещо.
— Моля ви, господин Дженкинс.
Керът влезе в ролята на доброто ченге.
— Аз не носех… оръжията… на клачианците — с мъка произнесе Дженкинс, сякаш четеше всяка дума от някакъв вътрешен манускрипт. — Аз… всъщност… исках да ги… даря… на…
— Да? Да?
— …нашите… славни… бойци — успя да завърши Дженкинс.
— Много добре! — похвали го Керът.
— И ще се чувстваш щастлив, ако?… — подсказа му Ваймс.
— И ще бъда щастлив да отдам корабчето си в полза на града — каза Дженкинс, като обилно се потеше.
— Ето един истински патриот — одобри Ваймс.
Дженкинс се сгърчи.
— Кой ме издаде, че имам фалшиви отделения в трюма? — настоя да знае. — Или само ме изпитвахте?
— Именно — отговори Ваймс.
— Аха! Знаех си, че само ме изпитвате!
— Патриот, че и образован на всичкото отгоре, — обобщи Ваймс. — Сега, как ще го накараш това нещо да плава много бързо?
Лорд Ръждьо барабанеше с пръсти по масата.
— За какво му е притрябвал кораб?
— Н’нам, м’лорд. — Ронливия Майкъл се чешеше по главата.
— По дяволите! Някой друг видя ли го като отплава?
— Наоколо нямаше много хора, м’лорд.
— Това е някаква утеха все пак.
— Само аз и Дъртия Гнусен Рон, и Патока, и Слепия Хю, и Ринго Веждата, и „Нема-Начин“ Хосе, и Сидни Опакия, и онова копеленце Смрадльо, и Свиркащия Дик и още няколко, м’лорд.
Ръждьо потъна назад в креслото и прокара нещастно бледа ръка по лицето си. Нощта в Анкх-Морпорк имаше хиляда очи, също толкова имаше и денят, също така имаше петстотин усти и деветстотин деветдесет и девет уши17.
— Значи Клачианците вече са научили… Поделение на анкх-морпоркското войнство се е качило на кораб на път за Клач. Нападателна сила.
— O, едва ли бихме могли да ги наречем… — започна лейтенант Хорнет.
— Клачианците ще ги нарекат така. Между другото, тролът Детритус е с тях.