Тя изрита силно двамата, преди да успеят да се окопитят и се затича в обратната посока, отвори наслука първата изпречила й се врата, шмугна се през нея и я затръшна зад гърба си.
Оказа се каютата с кучетата. Те скочиха, отвориха усти… и бързичко се свиха на пода. Върколаците обладават могъщи сили над останалите зверове, независимо в коя своя форма се появяват, въпреки че това е най-често силата да ги накара да раболепничат и да изглеждат неядивни.
Тя се стрелна покрай тях и смъкна завесата на хамака в дъното.
Човекът в хамака отвори очи. Беше клачианец, блед от болка и слабост. Имаше черни кръгове под очите си.
— Ах — каза той, — изглежда вече съм умрял и съм попаднал в рая. Ти хурия ли си?
— Нямам намерение да слушам такива приказки, много благодаря.
Ангуа раздра с опитна ръка коприната на две парчета.
Тя знаеше, че има известно предимство пред мъжките върколаци. Появата на гола жена рядко е повод за оплаквания, но пък един очевиден недостатък беше, че й се налагаше да отхвърля много на брой настойчиви покани. Някакъв вид дрехи бяха жизнено необходими, от стеснителност и против нежелателното друсане на определени части на тялото, така че импровизацията на тема дрехи се бе превърнала в едно от по-малко известните, но изключително полезни умения на върколаците.
Ангуа се спря. За несвикналото око всички клачианци изглеждаха, разбира се, еднакво, но пък за върколаците всички човеци изглеждат еднакво. Еднакво апетитни. Тя се беше научила да ги различава.
— Ти принц Куфурах ли си?
— Аз съм. А ти?…
Вратата се отвори с ритник. Ангуа се хвърли към прозореца на кабината и блъсна настрани резето и капака му. Вода плисна в каютата и я блъсна в гърдите, но тя успя да се изкатери и изскочи навън.
— Просто намина насам ли? — промълви принцът.
71-часовият Ахмед скочи към прозореца и погледна навън. Синьо-зелени вълни, поръбени с огнени езици, блъскаха кораба. Никой не би могъл да оцелее.
Погледът му се плъзна към ръба на палубата и по корпуса на кораба, където Ангуа се беше вкопчила в някакво провиснало въже.
Тя го видя да й намига. След това той се обърна и Ангуа го чу да казва:
— Явно се е удавила. Марш обратно по местата си!
След малко на палубата се затвори някакъв люк.
Слънцето изгря на безоблачното небе.
Страничният наблюдател, ако имаше такъв, би обърнал внимание на необичайния начин, по който вълните набраздяваха една определена част от морската повърхност.
Вероятно дори би се почудил за произхода на късото парче тръба, което се завъртя с тихо скрибуцане. И ако би имал възможност да долепи ухо до него, той би чул следното:
— …идея, докато подремвах. Едно парче тръба, две огледала, монтирани под ъгъл едно спрямо друго — и ето го решението на всички наши навигационни проблеми! Влиза и въздух за дишане.
— Очарователно. „Тръба-През-Която-Се-Гледа-И-Диша“.
— Мили боже, милорд! Откъде знаете името му?
— Просто щастливо хрумване.
— А-ха! Някой е преустроил седалката ми, вече е удобна!
— Ах, да, ефрейтор, направих някои замервания, докато спяхте и ги възпроизведох за по-добра анатомична конфигу…
— Взел сте замервания?
— O, да, аз…
— От моя… седалищен регион?
— O, не се безпокойте, анатомията винаги е била нещо като моя тайна страст…
— Така, значи! Е, като за начало престани да изпитваш страст към моя…
— Ето, виждам някакъв остров!
Тръбата проскърца в кръг.
— Ах, това е Лешп! Вихдам и хората. На педалите, господа. Нека да изследваме океанското дъно18…
— Какво друго да очакваш от него?
— Затваряй си устата, Ноби!
Тръбата потъна във вълните. На повърхността останаха само мехурчета, както и ехото от приглушен спор чие задължение е било да пъхне обратно тапата. Морето опустя още повече от преди.
Нямаше никаква риба.
Във времена като тези Стабилния Джаксън би хапнал дори любопитна сепия.
Но морето беше празно. И миришеше странно. И леко бълбукаше. Стабилния можеше да види дребните мехурчета, които съскаха и се пукаха на повърхността на водата и освобождаваха смрадта на сяра и развалени яйца. Той предположи, че издигането на земята може да е размътило много тиня. Достатъчно кофти беше на дъното на обикновено езеро, с всичките му там жаби и буболечки и други работи, а това си беше цяло море…
Опита се да спре потока на мислите си, но той продължаваше да се издига от дълбините на съзнанието му като… като…
Защо няма риба? Миналата нощ имаше буря, но след буря уловът по тези места беше дори по-добър, защото тя… разбърква морето…
Салът се заклати.
Започваше да мисли, че няма да е зле да се приберат вкъщи, но това означаваше доброволно да оставят земята си на клачианците, което можеше да стане само през трупа му.
Предателското гласче в главата му шепнеше: „Странно, никога не намериха тялото на господин Хонг. Не и най-важните му части, във всеки случай.“
— Мисля си… мисля си… мисля си че трябва да се връщаме вече — изпелтечи той на сина си.
— О-о, тате! И пак ще ядем медузи с водорасли за вечеря-я…
— Няма им нищо на водораслите. Пълни са с хранителни… водорасли. И желязо. Полезно е то за тебе, желязото.
— Що да не си сготвим тогава котвата?
— Я не говори така на баща си!
— Ама клачианците си имат хляб. Донесли са си брашно. И имат дърва за огрев.
Това беше болното място на Стабилния Джаксън. Усилията му да гори водорасли се провалиха.
— Да, ама техният хляб не е хубав — отговори той. — Плосък е и няма коричка…
Бризът довя аромата на прясно изпечен хляб над водата. Усещаше се уханието на подправки.
— Пекат си хляб! Върху наша собственост!
— Е, те твърдят, че собствеността си е тяхна…
Джаксън грабна парчето счупена дъска, което използваше вместо весло, и яростно загреба към брега. Фактът, че само накара сала да се върти на място, го вбеси допълнително.
— Проклетниците се нанесоха до нас без наше позволение и на всичкото отгоре трябва да им търпим вонята на чуждоземска храна…
— Защо ти текат лигите, тате?
— И откъде са намерили дърва, мога ли да запитам?
— Мисля, че течението донася дървата откъм тяхната страна на острова, тате…
— Виждаш ли! Крадат ни дървата! Проклетите ни дърва крадат! Ха! Аз сега ще им…
— Ама нали се уговорихме, че другата страна ще е тяхна и…
Джаксън най-сетне си припомни как се управлява сал с едно весло.
— Нищо не сме се уговаряли — каза той, докато пенеше морската вода, размахвайки напред-назад веслото. — Това беше просто… споразумение. Не е като те да са сътворили морските течения. Така се е случило. Географска случайност и нищо повече. Дървата, дето ги носи течението, са естествен ресурс. Не принадлежат на никого!
Салът блъсна нещо, което издрънча на метал. Но те бяха все още на стотици метри от скалите.
Нещо друго, заострено в края, изплава на повърхността със скърцащ звук. Завъртя се около оста си и се фиксира върху Джаксън.
— Извинете — каза кух, но учтив глас, — нали това е остров Лешп?
Джаксън издаде някакъв гърлен звук.
— Просто — продължи нещото — водата е малко мътна днес и си мислехме, че може да сме хванали грешен път през последните двайсетина минути.
— Лешп! — изписка Джаксън с неестествено тъничък глас.
— А, добре. Много ви благодаря. Желая ви приятен ден.
И израстъкът бавно се скри в морето. Последните звуци от него, дошли през вихрушката от въздушни мехурчета, бяха:
— …и не забравяй да сложиш тапата… пак забрави да сложиш тап…
Мехурчетата изчезнаха. Малко по-късно Лес се обади.
— Тате, това какво…
— Не беше нищо! — сопна се баща му. — Такива неща изобщо не се случват!
Салът се стрелна към брега. Човек можеше да кара водни ски след него.