Джордж Смайли познаваше добре случая. Той вече не е при нас, но смятам, че трябва да го откриеш. Пише нещо за Германия от XVII в. Живее в Челси, точно зад Слоун Скуеър, Байуотър Стрийт, знаеш ли я?
— Да.
— Питър Гилъм също работеше върху този случай. Той е в Сателит 4, на първия етаж. Боя се, че много неща са се променили от времето, когато беше тук.
— Да.
— Посвети им ден-два. Те знаят какво имам предвид. Освен това чудех се дали би прекарал уикенда с мен. За съжаление жена ми — бързо добави той — се грижи за майка си. Ще бъдем само двамата.
— Благодаря, с удоволствие.
— Тогава ще можем по-спокойно да обсъдим нещата. Би било чудесно. Смятам, че от това ще спечелиш много пари. Можеш да задържиш всичко, което ти предложат.
— Благодаря.
— Разбира се, ако си сигурен, че искаш и че не… не страдаш от умствена преумора или нещо подобно.
— Ако целта е да се убие Мундт, влизам в играта.
— Убеден ли си наистина? — любезно запита Кънтроул и след като изгледа замислено Лиймас, отбеляза — Да, мисля, че действително си готов. Но не бива да се смяташ за длъжен. Искам да кажа, че в нашия свят излизаме много бързо извън регистъра на омразата и любовта — като онези звуци, които кучето не може да долови. И в крайна сметка остава само нещо като гадене — не искаш да причиняваш повече страдание. Извини ме, но не се ли почувствува така, когато застреляха Карл Римек? Не омраза към Мундт, не обич към Карл, а едно вътрешно разтърсване, от което ти призлява — като удар върху безчувствено тяло… Съобщиха ми, че цяла нощ си се разхождал — просто си вървял из улиците на Берлин. Вярно ли е?
— Наистина излязох да се поразходя.
— Цялата нощ?
— Да.
— Какво се случи с Елвира?
— Един господ знае… Ще ми се да му видя сметката на тоя Мундт — рече Лиймас.
— Добре… добре. Ако случайно срещнеш някой стар приятел междувременно, едва ли ще е уместно да обсъждаш това с него. Всъщност — добави той, — на твое място аз бих бил сдържан. Нека да си мислят, че сме се отнесли зле с тебе. Най-добре още от самото начало да спазваме набелязаната линия, нали?
3.
Упадък
Никой не се изненада особено, когато отзоваха Лиймас. Общо взето, се смяташе, че в Берлин нещата от години не вървят добре и все някой трябва да опере пешкира. Освен това той беше на възраст, а в оперативната работа често се налага да имаш рефлексите на професионален тенисист. Лиймас се беше проявил добре по време на войната, всеки го знаеше. В Норвегия и Холандия той сякаш напук успя някак си да оцелее, накрая му дадоха медал и го освободиха. По-късно, разбира се, го извикаха обратно. Какъв отвратителен късмет имаше с пенсията, наистина лош късмет. Счетоводството разнесе клюката, по-точно Елси. В стола Елси каза, че горкият Алек Лиймас ще трябва да живее само с 400 лири на година, заради това, че има прекъснат трудов стаж. Тя смяташе, че тази наредба наистина трябва да се измени — в края на краищата мистър Лиймас си ги е отслужил тези години, нали? Но от финансовия отдел непрекъснато им опявали, нямало ги вече ония времена и какво можели да направят? Дори под ръководството на Мастън се справяли с нещата по-добре.
Лиймас, осведомяваха те новопостъпилите, бе от старата школа — кръв, смелост, крикет и френски на гимназиално равнище. Това не бе справедливо по отношение на Лиймас, тъй като той бе израснал двуезичен, владееше еднакво немски и английски, а холандският му беше превъзходен. Освен това мразеше крикета. Но пък наистина нямаше висше образование.
Договорът на Лиймас изтичаше след няколко месеца и дотогава го настаниха в банковия отдел. Секция Банково дело се различаваше от Счетоводството. Занимаваше се с плащанията в чужбина, финансирането на агентите и операциите.
Ако не съществуваше строгата секретност, по-голямата част от работата можеше да се върши успешно от всеки начинаещ чиновник. Поради тази причина Банково дело бе една от няколкото секции в Службата, на които гледаха като на складове за офицери, подлежащи на скорошно погребване.
Лиймас западна.
По принцип се смята, че упадъкът е продължителен процес, но при Лиймас бе различно. Пред очите на колегите си той се превърна от достойно оттеглил се служител в отвратителна, пияна отрепка и всичко това само за няколко месеца. За алкохолиците е типична една глуповатост, особено когато са трезви, някаква неадекватност, която ненаблюдателните тълкуват като отплеснатост и която Лиймас придоби с невероятна бързина. Превърна се в мошеник на дребно, заемаше на заем незначителни суми от разни секретарки и забравяше да ги върне, идваше късно или си тръгваше рано, мънкайки някакви измислени оправдания. Отначало колегите му проявяваха съчувствие, може би упадъкът му ги плашеше по същия начин, както ни ужасяват недъгавите, просяците или инвалидите, защото се боим, че и самите ние можем да изпаднем в тяхното положение. Накрая обаче неговата немарливост, бруталната му и безпричинна злоба го изолираха от всички.