— Как?
— Арестували са те — отвърна Корбет, — защото мислим или по-точно доказателствата сочат, че ти си предателят в английския кралски съвет.
— Така ли мислиш?
— Може би, но само ти можеш да опровергаеш това.
— Отново те питам — как?
Корбет пристъпи по-близо и го огледа. Уотъртън се държеше смело, но в трептящата светлина на факлата, той съзря в очите му страх.
— Можеш ли да обясниш откъде си толкова богат?
— Баща ми остави много пари при италиански банкери. И Фрескобалди, и Барди могат да потвърдят това.
— Ще видим. Кой беше баща ти?
— Противник на крал Хенри III — горчиво заяви Уотъртън, разчесвайки раната, която се виждаше през разкъсаните му панталони.
— Споделяш ли възгледите му? — тихо попита Корбет.
— Не. Предателите ги бесят. Аз не искам такъв край.
Уотъртън се изправи и веригите задрънчаха, прежулвайки китките му.
— Майка ми? — каза той почти подигравателно. — Нима е държавна измяна, че е французойка?
— Не — отсече Корбет, — но е държавна измяна да се съюзяваш с французите.
Уотъртън скочи и веригите заскърцаха и задрънчаха, докато гневно жестикулираше.
— Не можеш да го докажеш!
— Значи не го отричаш.
— Напротив — изръмжа Уотъртън. — Не се прави на толкова умен и престани да ми приписваш думи, които не съм казал. Не знам за какво говориш.
— В Париж — отвърна Корбет — французите ти обръщаха специално внимание, правеха ти много подаръци.
Уотъртън уморено сви рамене.
— Не знаех и още не знам защо ми оказваха такова внимание.
— Сигурно не знаеш и защо се срещаше с дьо Краон и една млада руса жена тайно през нощта в една парижка кръчма?
Дори на слабата светлина на факлата Корбет забеляза как кръвта се отдръпна от изтощеното лице на Уотъртън.
— Не знам за какво говориш!
— Напротив, знаеш! — извика Корбет. — Ти ли си предателят, шпионинът? Ти ли причини смъртта на Аспейл и останалите? На цял екипаж на кораб? Защо? За да си начешеш крастата?
Уотъртън се хвърли напред с оголени зъби като куче и обичайно мрачното му лице се разкриви от гняв. Корбет не помръдна и видя как веригите се опънаха и той яростно размаха ръце във въздуха.
— Кажи ми — настоя Хю, когато Уотъртън се свлече обратно на мръсното си легло. — Кажи ми истината. Ако си невинен, след няколко часа ще бъдеш свободен, но сега си се оплел здраво като муха в паяжина.
Той млъкна.
— Защо французите бяха благосклонни към теб? Кое беше момичето с дьо Краон, с което се срещна? Пишеш ли си с лорд Морган от Нийт?
Уотъртън си пое дълбоко дъх.
— Баща ми беше бунтовник срещу короната — започна бавно той, — но аз не съм. Майка ми беше французойка, но аз не съм. Богатството си е мое. Верен съм на Едуард Английски и не знам защо дьо Краон беше тъй добре настроен към мен. Аз бях определен да изпращам на лорд Морган кралските писма, но не бих заговорничил с този продажен уелсец повече, отколкото ти!
— Ами младата жена в Париж?
— Това, Корбет, си е моя работа. Единствената ми тайна. За Бога — извика Уотъртън, — ако всеки мъж, който тайно се среща с жена, бъде обвинен, че е предател, всички ще бъдем екзекутирани.
— Кажи ми името й!
— Няма!
Корбет сви рамене, обърна се и почука на вратата.
— Корбет!
Хю се обърна и потръпна от омразата, която прочете в очите на Уотъртън.
— Слушай, Корбет — дрезгаво каза той, — ако ти кажа, няма да ми повярваш. Не и ти. Ти си самотник, праведник с остър ум и без душа. Може да си обичал веднъж, но сега си забравил дори как става това. Защо тогава да ти кажа? Мразя те, мразя студенината и празнотата в теб и дано Сатаната и неговите демони я запълнят!
Корбет се обърна и потропа по-силно на вратата. Искаше да се махне оттук. Бе дошъл да накара Уотъртън да се изправи срещу истината, но не му беше приятно сам да застане срещу нея.
Шестнайсета глава
Шест дни по-късно, след спокойно и безбурно пътуване Корбет и френските пратеници стигнаха до Булон. Писарят беше придружаван от вечно мърморещия Ранулф, ядосан, че са го откъснали от насладите на лондонския живот. Придружаваше ги още един англичанин — Уилям Хърви, преписвач — дребно човече с външност на мишка и кротък характер. Той работеше в гражданския съд и изпитваше страхопочитание към спътниците си. Французите не им обръщаха внимание. Дьо Краон и Корбет си разменяха любезности, но като цяло отношението между двете пратеничества, ако изобщо можеше да се нарече така, беше на взаимно недоверие. Всъщност, Корбет се чувстваше по-спокоен между французите, отколкото сред жителите на Уелс: те бяха гарантирали безопасността му — с тържествена клетва над свещени реликви и Библията бяха потвърдили, че ще му позволят да се върне безпрепятствено в английския двор.