— Не съм.
Или е забравил, че не чувам, или е решил, че чувам.
— Ти лично не можеш ли да си представиш, поне на абстрактно ниво, как би възникнала такава ситуация? Особено като имаш предвид колко пъти през дългогодишната си оперативна кариера си се озовавал притиснат в ъгъла?
— Не. Не мога. Съжалявам.
— Нито един момент ли не си изживявал, в който да ти се е струвало, че си надвишил заповедите на Централата и си поставил началото на нещо, което не си в състояние да спреш? Когато си поставил личните си чувства, потребности — апетити дори — над своя, така да се каже, дълг? С потресаващи последствия, каквито не си си поставял за цел, нито си предполагал?
— Че да си докарам някое порицание от Централата, така ли? Или Лондон да ме отзове. А в най-лошия случай, направо да ме изрита — подсказвам със съответната дисциплинарна строгост на изражението.
— Погледни по-широко върху нещата, Питър. Представи си, че там някъде, навън, съществуват трети лица с накърнени законни интереси. Най-обикновени хора от външния свят, които, вследствие на нещо сторено от теб — по погрешка, заради изтървани нерви или временна плътска слабост — са се превърнали в съпътстващи жертви. Хора, които след години — евентуално след цяло поколение — са си наумили, че могат да натикат Службата в сензационно съдебно дело. И да изстискат от нея яко съдебно обезщетение или ако това не стане, да я осъдят като частни лица за непредумишлено убийство или нещо още по-лошо. Имам предвид не само Службата като цяло, но и — веждите му политат в израз на предвзета изненада — конкретно назован бивш неин служител. И такава възможност ли никога не си допускал? — Вече звучи не толкова като юрист, колкото като лекар, подготвящ те за възможно най-лошата вест.
Опитвам се да спечеля малко време. Почесвам се по одъртялата глава. Не се сещам.
— Май покрай стремежа ми да създавам повече ядове на противника не ми е останало време и за това да си мисля. Когато отпред ти е противникът, а отзад — Централата, не ти остава кой знае колко време да философстваш.
— На тях ще им е най-лесно да започнат с парламентарна процедура, да подготвят нещата за съдебно дирене чрез официално уведомително писмо, но без да стигат до дело.
Извинявай, Бъни, ама ми трябва още мъничко време да помисля.
— А даде ли се впоследствие ход на делото, парламентарното разследване ще се прекрати, оставяйки съда да действа на воля, по свое усмотрение. — Напразно очаква да кажа и аз нещо, затова засилва натиска: — Нима названието „Уиндфол“ продължава да не събужда никакви спомени у теб? Не ти ли е звъннало все още звънчето за тайна операция, продължила цели две години, в която си играл значителна — някои дори я определят като героична — роля? И нямаш и най-малък спомен от нея?
След това Лора ми задава същия въпрос с немигащите си монахински очи, а аз пак се преструвам, че се ровя из старческата си памет и — дявол да го вземе — пак за абсолютно нищо не се сещам, но какво да се прави, старост-нерадост, отчаяно клатя побелялата си глава.
— Да не би да става дума за някакво тренировъчно занятие? — питам бойко.
— Лора току-що ти обясни за какво става дума — срязва ме Бъни, а аз на свой ред признавам „Ама, да, разбира се“ и се мъча да придобия притеснен вид.
Временно сме се отдалечили от „Уиндфол“ и вместо това пак се занимаваме със заплахата някой най-обикновен човек от външния свят първо да се заяде в парламента с конкретно назован бивш служител на Службата, а след това да я захапе отново в съда. Но и до този момент не сме уточнили за чие име и за кой конкретен бивш служител би могло да става дума. А говоря в първо лице множествено число, защото, ако някога ви се е налагало да участвате в разпит, знаете, че в един момент се възцарява атмосфера на съучастие и заедно с разпитващите ви се озовавате на една и съща страна на масата, а на отсрещната страна остават само въпросите, на които търсите отговора.
— Да вземем за пример личното ти кадрово досие, Питър, или по-точно онова, което е останало от него — оплаква се Лора. — То не само е било прочистено, ами направо са го оглозгали. Хубаво, отчитаме, че някои от по-чувствителните приложения към него са били прекалено тайни, за да влязат в общия архив. В това отношение не би трябвало да има спор. Точно такава е ролята на тайните приложения. Но какво, мислиш, намираме в самия архив с ограничен достъп? Огромна кръгла нула.