Този с всички ли така разговаря? Такъв ли е изказът на средностатистическия днешен юрист на средна възраст в Сикрет Сървис? Хем някакви съвременни лафове, хем с единия крак все още в миналото? Отдавна съм загубил представа за днешното състояние на английския език, но най-вероятно е такъв, ако съдя по изражението на Лора, която се настанява до него. Дори седнала, тя не губи вида си на готов да ти се нахвърли кръвожаден звяр. Пръстен печат на средния пръст на дясната ръка. Останал й от баща й? Или кодиран сигнал за сексуалните й предпочитания? Усещам колко дълго съм бил откъснат от Англия.
Разговор на маловажни теми, направляван от Бъни. И двете му дъщери обожавали Бретан. Лора е посещавала Нормандия, но не и Бретан. Не споменава с кого.
— Но щом си родом от Бретан, Питър — възкликва ни в клин, ни в ръкав Бъни, — не би ли трябвало да те наричаме Пиер!
— Добре съм си и като Питър — отвръщам.
— Та да си дойдем на думата, Питър: най-просто казано, изправени сме пред юридическа каша, която трябва да си изясним — подхваща Бъни, този път с по-бавен и по-силен тон, понеже е успял да мерне новите слухови апаратчета, които надничат иззад побелелите ми къдрици. — Ситуацията все още не е критична, но е напрегната и, боя се, доста взривоопасна. Поради което разчитаме много на помощ от твоя страна.
При което аз отговарям, че с най-голямо удоволствие ще се опитам да помогна, Бъни, и много се радвам, че все още мога да съм ви полезен след всичките тези години.
— Не е нужно да пояснявам, че съм тук, за да защитя Службата. Това е служебното ми задължение — продължава Бъни, все едно че изобщо не съм си отварял устата. — А ти си тук в качеството ти на частно лице. Е, на бивш служител по-точно, отдавна излязъл в заслужена пенсия, надявам се. Но не мога в никакъв случай да ти гарантирам, че твоите интереси и нашите интереси ще съвпадат във всеки момент. — Очи, превърнали се в процепи. Мъртвешка усмивка. — Така че само едно искам да отбележа, Питър: колкото и да те уважаваме за огромните ти заслуги към Офиса в миналото, днешният Офис е това тук. И ти си си ти, а пък аз съм безмилостен юрист. Как е Катрин?
— Благодаря, добре е. Защо питаш?
Понеже аз не съм я включил в списъка. Иска да ме стресне. Да ми съобщи, че истинската схватка тепърва предстои. И колко големи са очите на Службата.
— Чудехме се дали не следва и нея да впишем в доста дългия поменик на бившите ти съдружнички в живота — пояснява Бъни. — Не за друго, а защото така е по правилника на Службата, нали ме разбираш.
— Катрин ми е наемателка. Дъщеря и внучка на предишни наематели. Да живея в една и съща сграда с нея си е лично мой избор, а доколкото на вас ви влиза в работата, нито веднъж не съм преспивал с нея, нито имам подобни намерения. Това достатъчно ли ви е?
— Напълно. Благодаря.
Първата ми лъжа, при това много убедително изказана. А сега — рязко париране на атаката:
— Правилно ли долавям, че май ще трябва и аз да се подсигуря с юридическа защита? — подсказвам.
— Засега не е нужно, а и надали можеш да си го позволиш предвид днешните адвокатски хонорари. При нас се водиш първо женен, а след това разведен. И двете ли са верни?
— Напълно.
— И то в рамките на една година. Впечатляващо.
— Благодаря.
Шегуваме ли се? Или предизвикваме? По-скоро второто, подозирам.
— Младежко неблагоразумие? — подсказва Бъни с все същия учтив тон на разпитващ.
— Недоразумение — поправям го. — Други въпроси?
Бъни обаче не отстъпва лесно и много държи да отчета този факт.
— Ще ми се да знам от кого е… детето? Чие е? От кой баща? — с неизменния полиран глас.
Преструвам се на замислен.
— Знаеш ли, че не ми е минавало и през ум да я питам — отвръщам. И докато той още размишлява върху чутото: — Понеже така и така стана дума кой какво на кого, да те питам и аз Лора какво търси тук? — вмятам.
— Лора е история — отговаря високопарно Бъни.
Историята е безизразна жена с къса коса, кафяви очи и без грим. И никой вече не се смее, освен аз.
— Та какво пише там, в обвинителния акт, Бъни? — подпитвам закачливо, понеже явно предстои да влезем в близък бой. — „Запалил корабостроителницата на Нейно Величество“?