— Вече не се занимаваме с такива неща.
9
В досието не открих нищо — и слава богу, че не успях — относно безкрайните дни и нощи, прекарани от мен в Бретан, след като в седем часà през онова мъгливо зимно утро предадох Дорис на парижкия ни резидент Джо Хоксбъри на аерогарата „Льо Бурже“. В мига, в който самолетът ни се приземи и някой извика поименно професор и мадам Лесиф, изпитах неземно облекчение. Но докато слизахме рамо до рамо по стълбичката, усетих как сърцето ми пада в петите при вида на седналия в черната лимузина роувър с дипломатически номера Хоксбъри и младата му помощничка от резидентурата на задната седалка.
— Къде е моят Густав? — прошепна Дорис и ме сграбчи за лакътя.
— Не се бой. Всичко ще се уреди — усетих се как повтарям като папагал нищо незначещите уверения на Алек.
— Кога?
— При първа възможност. Оставям те в ръцете на изключително свестни хора. Сама ще се убедиш. Обичам те.
Помощничката на Хоксбъри държеше задната врата отворена. Дали беше успяла да чуе? Налудничаво изтърсената от мен фраза, произнесена от някой друг в главата ми? Няма значение дали изобщо разбира немски. Има ли идиот на този свят да не знае какво значи Ich liebe Dich? Побутнах Дорис да върви. И тя се свлече неохотно на задната седалка. Младата жена скочи подире й и затръшна вратата. А аз седнах отпред до водача Хоксбъри.
— Добре ли пътувахте? — попита той, докато се носехме по пистата зад присвяткващия с буркана си джип.
Влязохме в някакъв хангар. В полумрака пред нас видяхме бавно въртящите се перки на двумоторния самолет от Кралските ВВС. Младата жена изскочи навън. Дорис остана на мястото си и започна да си шепне на немски нещо, което не долавях ясно. Моите луди думи изглежда не й бяха направили никакво впечатление. Може и да не бяха стигнали до ушите й. Или пък аз да не ги бях произнесъл. Жената се помъчи да я изтегли, но Дорис отказваше да се помръдне. Напъхах се до нея и я хванах за ръка. Пред очите на Хоксбъри, които ни следяха от огледалото за обратно виждане, тя притисна глава в рамото ми и прошепна:
— Ich kann nicht.[28]
— Du musst[29], всичко ще се нареди. Ganz ehrlich.[30] Повярвай ми.
— Du kommst nicht mit? Ти няма ли да дойдеш?
— По-нататък. След като приключиш с тях.
Слязох от колата и й предложих ръката си. Тя обаче я пренебрегна и слезе сама. Няма начин да ме е чула. Изключено е. Към нас се приближи със строева стъпка жена в летателна униформа с клипборд в ръка. Застанала между нея и помощничката на Хоксбъри, Дорис се остави да я отведат към самолета. В подножието на стълбичката се спря, вдигна поглед, стегна се и се заизкачва, стискайки перилата с две ръце. Очаквах да се обърне и да ме погледне за сбогом. Вратата на кабината се затвори.
— И тая работа свършихме — обяви бодро Хоксбъри, все още отказвайки да се извърне към мен. — Началството, между другото, те поздравява: браво, отлично изпълни задачата си, сега се прибирай в Бретан, свести се и чакай празничното ни обаждане. Гара „Монпарнас“ устройва ли те?
— Гара „Монпарнас“ идеално ме устройва, благодаря.
А самият ти, братко Хоксбъри, може и да си любимецът на Междуведомствената, но това изобщо не попречи на Бил Хейдън да ми предложи твоята длъжност.
Дори и днес ми е трудно да опиша пороя от противоречиви чувства, който ме заля след завръщането ми на фермата, независимо дали карах трактора, разхвърлях тор по нивите или се стараех по някакъв друг начин да маркирам присъствието на младия стопанин. Мигове след като бях изживял неподдаващата се на описание паметна нощ, изпаднах в ужас от чудовищната безотговорност на спонтанното ми, необмислено деяние и на думите, които бях — или може би не бях — произнесъл.
При спомена за безшумния мрак, сред който се беше провел двубоят на обятията ни, се мъчех да си внуша, че сме се любили само във въображението си — в илюзия, породена от страха, че чешките сили за сигурност могат всеки момент да нахлуят в стаята ни. Стигаше ми обаче да видя отпечатъците на пръстите й по тялото ми, за да се убедя, че се самозаблуждавам.
А и надали притежавах достатъчно фантазия, за да си въобразя точно онзи миг, в който, на зазоряване и без все още да сме си разменили дори една дума, тя заотлепва една подир друга отделните части на тялото си от моето и отначало се изправи отпреде ми гола и бдяща, каквато ми се беше явила първо на българския плаж, след което започна да се покрива постепенно с фините си френски одежди, докато не остана нищо, което човек да можеше да си пожелае, само практична работна пола и закопчан до шията черен жакет — и тогава усетих, че я желая по-безразсъдно отвсякога.