Шърли бе разбрала, че Каролайн усеща стойността на истинската руда и познава измамността на лъскавата шлака. Настроени в една хармонична тоналност, душите на двете девойки често отекваха в приятен унисон.
Една вечер се случи тъй, че те останаха сами в дъбовата стая. Бяха прекарали заедно целия този дъждовен ден, без да скучаят. Здрачаваше се, но свещите още не бяха донесени. Със сгъстяването на мрака и двете станаха по-замислени и смълчани. Западният вятър виеше около дома, гонейки буреносни облаци и пороен дъжд откъм далечния океан; отвъд старите решетки на прозорците бушуваше стихията, а вътре цареше дълбоко спокойствие. Шърли седеше до прозореца и наблюдаваше разпокъсаните облаци по небето, мъглата над земята, вслушваше се в звуците на портата, които наподобяваха плача на неспокойни духове — звуци, които, ако не бе толкова млада, весела и здрава, биха връхлетели върху тръпнещата й душа като някаква поличба, като преждевременна погребална песен, но тъй като сега тя бе в най-прекрасните години на живота си, в разцвета на красотата си, те само потискаха жизнеността й, превръщайки я в тъжна замисленост. Откъси от нежни балади звучаха в ушите й. От време на време тя изпяваше по някой ред, като гласът й се усилваше при всеки променлив порив на вятъра — мелодиите ставаха по-отчетливи с нарастването на воя отвън и замираха с неговото утихване. Фигурата на Каролайн едва се виждаше на алената светлина на тлеещите въглени — тя се бе оттеглила в най-отдалеченото и тъмно кътче на стаята, крачеше напред-назад и си повтаряше откъси от стихове, които помнеше добре. Гласът й бе много тих, но Шърли я чуваше; и докато си пееше полугласно, тя я слушаше. Стиховете бяха следните:
Тук откъсът свърши, понеже песента на Шърли, пълногласна и звучна допреди малко, бе утихнала съвсем.
— Продължавайте — каза тя.
— Тогава продължете и вие. Просто си повтарях «Корабокрушенецът»[88].
— Разбрах. Ако си спомняте цялото стихотворение, кажете го.
И тъй като почти се бе стъмнило, а и в края на краищата мис Кийлдар не бе някакъв вдъхващ ужас слушател, Каролайн изрецитира цялото стихотворение и стори това много добре. Бушуващото море, давещият се моряк, заливаният от вълните борещ се кораб оживяха от гласа й, а още по-живо бе пресъздадена душата на поета, който не ронеше сълзи за «корабокрушенеца», а в пристъп на безмълвна болка оприличаваше своето нещастие, в което е бил забравен и от бога, на съдбата на този изоставен от своите събратя моряк и надаваше вик от бездната на своето страдание.
— Надявам се, че сега на небето Уилям Купър е далеч от опасности и страдания — каза Каролайн.
— Изпитвате ли съжаление към него за това, което и изстрадал тук на земята? — попита мис Кийлдар.
— Дали го съжалявам ли, Шърли? А нима мога да изпитвам друго? Сърцето му е било почти напълно разбито, когато е писал това стихотворение, а то самото е в състояние да разбие сърцето на всеки, който го прочете. Сигурна съм, че след като го е написал, е намерил успокоение. Смятам, че поетичната дарба — най-божественият дар, пратен на човека — е предназначена да облекчава чувствата, когато тяхната сила вещае нещастие. Струва ми се, Шърли, че не трябва да се създава поезия, от която да лъха хладен размисъл или прекалена виртуозност. Кой се интересува от такава поезия? Кой се интересува от подобни познания, от възвишени поетични фрази? А кой не се интересува от чувствата, от истинските чувства, колкото и обикновени да са те, колкото и непохватно да са изразени?