— Много ми допада — отвърна Каролайн.
Идеята за подобно пътуване не само й допадна, но и вдъхна и ободряваща сила. Шърли потри ръце.
— Да, мога да направя едно благодеяние — каза тя. — Мога да извърша едно добро дело с моите пари. Хилядата ми лири годишно не са само мръсни банкноти и презрени гвинеи (ала нека да говоря по-почтително за тях, защото ги обожавам), те могат да бъдат здраве за линеещите, сила за слабите, утеха за тъжните. Бях решила да постигна с тях нещо повече от един прекрасен стар дом, в който да живея, от атлазени рокли, които да нося; нещо повече от уважението на познатите и почитта на бедните. Сега мога да поставя началото. Това лято Каролайн, мисис Прайър и аз ще навлезем в Северния Атлантически океан отвъд Шетландските острови, вероятно чак до Ферьорските острови. Ще видим тюлени в Сюдюрьо и несъмнено морски сирени в Стреймьо[89]. Каролайн се смее, мисис Прайър — накарах я да се засмее, значи съм и подействувала благотворно.
— С удоволствие ще дойда, Шърли — каза тоново мис Хелстоун. — Копнея да чуя шума на вълните, океанските вълни, и да ги видя такива, каквито съм ги виждала в мечтите си — надигащи се стени от зелена светлина, изпъстрени с изчезващи и появяващи се гребени от пяна, по-бяла от лилия. С радост бих минала край бреговете на онези самотни скалисти островчета, където чайките живеят и се размножават необезпокоявани от никого. Ще тръгнем по стъпките на древните скандинавци, на викингите — оттам почти се виждат бреговете на Норвегия. Радостта, която изпитвам и която е породена от вашето предложение, е доста смътна, но все пак това е радост. — Сега ще си мислите ли за скалите на Фитфулхед, когато лежите будна в нощта, за писъците на чайките, летящи около тях, й за вълните, разбиващи се върху им, вместо за гробовете под готварницата в задната част на дома ви?
— Ще се опитам. И вместо мислите ми да витаят около останки от покрови, части от ковчези и човешки кости, ще си представям тюлени, които лежат на слънце по безлюдните брегове, където не стъпва кракът нито на рибаря, нито на ловеца; ще си представям ниши в скалите, пълни със снежнобели яйца в гнезда от водорасли, неподплашени птици, чиито щастливи ята скриват белите пясъци.
— А какво ще стане с онова необяснимо бреме, за което казвате, че тегне на душата ви?
— Ще се постарая да го забравя, люшкана от вълните на голямата бездна, над стадо китове, които се гмуркат сред тътена на сивата вода и идват откъм зоната на ледовете — стотици китове, които се обръщат, проблясват и разпенват водата след своя водач, толкова огромен, появил се сякаш на този свят още преди Потопа, подобен на онова същество, което клетият Смарт[90] е имал предвид, когато е написал това:
Надявам се, че нашият кораб няма да срещне по пътя си такова стадо, каквото вие описахте, Каролайн. Предполагам, че си представяте как тези морски гиганти пасат по склоновете на «вечните хълмове», поглъщайки странната си паша из долините, над които се полюшват вълни. Не бих искала корабът ни да бъде обърнат от водача на подобно стадо.
— Предполагам, че очаквате да видите морски сирени, Шърли?
— Поне една — за по-малко не мога и да помисля. Освен това тя трябва да се появи по следния начин: аз ще се разхождам сама по палубата през някоя късна августовска вечер, като съзерцавам и същевременно съм съзерцавана от пълната луна. В този момент нещо бяло трябва да се появи на повърхността на морето, над което луната е застинала в своето великолепие — това нещо проблясва и се потапя, след което отново изплува. Струва ми се, че чувам как извиква отчетливо — тогава ви довеждам от каютата и ви показвам един образ, издялан сякаш от алабастър, който се надига над разливащата се вълна. И двете виждаме дългите коси, вдигнатата снежнобяла ръка, овалното огледало, блеснало като звезда. Съществото се приближава — вече се вижда човешкото лице. То е като вашето и неговите чисти и правилни (извинете ме за определението, но то е подходящо), неговите чисти и правилни черти не са загрозени от бледността му… То гледа към нас, но не с вашите очи. В погледа му виждам неестествен и лукав пламък — то ни вика. Ако бяхме мъже, щяхме веднага да скочим, забелязали този знак, а студените вълни нямаше да ни възпрат по пътя ни към още по-студената изкусителка. Но тъй като сме жени, ние си оставаме на своите безопасни места, макар и не без чувство на ужас. Тя прочита невъзмутимостта в погледите ни и се чувствува безсилна, гняв изкривява лицето й. Не може да ни омагьоса, но ще ни изплаши — надига се и цялото й тяло се плъзва по тъмната стена на вълната. Чудовищна изкусителка! Ужасяващо подобие на нас самите! Не ви ли обзема радост, Каролайн, когато най-сетне с див писък тя се гмурва в дълбините?
89
Два по-големи острова от Ферьорската островна група, разположени между Шотландия и Исландия — Б.пр.
90
Кристофър Смарт (1722–1771) — душевноболен английски поет, писал предимно стихове с религиозно съдържание. Цитираният по-долу стих е от най-известното му произведение «Песен към Давид». — Б.пр.