Глава XIV
Шърли търси спасение в добрите дела
«Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли — бяха първите думи, когато стана сутринта. — Така и би трябвало да направи, тя може да му помогне — добави Каролайн с решителност. — Но аз ще бъда напълно забравена, когато се оженят! — бе следващата жестока мисъл. — И какво, какво ще правя, когато ми отнемат Робърт? Към кого да се обърна? Моят Робърт! Как ми се иска наистина да го нарека мой! Но аз съм бедност и безпомощност. Шърли е богатство и сила, а също красота и любов — това не може да се отрече. Става дума не за някакво недостойно ухажване — тя го обича, при това не с ниски чувства. Тя го обича или ще го обича тъй, че той да се гордее с любовта й. На това не може да се възрази по никакъв начин. Нека се оженят тогава — но след това за него аз не ще знача нищо. Да му бъда сестра или нещо от този род — ненавиждам подобна мисъл. Или ще бъда всичко, или нищо за мъж като Робърт — не бих могла да понеса никакви усуквания или лицемерни приказки. Още щом те двамата се съберат, аз ще ги напусна. Що се отнася до това да се увъртам около тях, да се преструвам и да насилвам у себе си приятелско отношение, когато душата ми ще се раздира от други чувства, няма да падна толкова ниско. Мога да им бъда приятелка толкова, колкото и най-голям враг; мога да застана между тях толкова, колкото и да ги презра. В моите очи Робърт е прекрасен човек — обичала съм го, обичам го и ще го обичам. Бих станала негова жена, ако можех. Щом не мога, трябва да се махна оттук, за да не го виждам повече. Съществува само една възможност — да се държа за него, сякаш съм част от него, или да бъда откъсната от него на такова разстояние, на каквото са двата полюса на една сфера. Откъсни ме тогава, Провидение. Раздели ни час по-скоро!»
Подобни разсъждения занимаваха съзнанието й и през следобеда, когато фигурата на един от персоните населяващи мислите й, мина покрай прозореца на дневната. Мисис Кийлдар премина бавно — осанката и лицето й излъчваха онази смесица от замисленост и безгрижие, които, когато самата тя бе спокойна представляваха обичайният й израз и начин на поведение. Когато се оживяваше, безгрижността изчезваше, а замислеността й се смесваше с добродушна веселост, придаваща на усмивката и погледа й оттенъка на някакво особено чувство, така че смехът й никога не наподобяваше «пращенето на тръни под котел[92]».
— Как да разбирам това, че не дойдохте да ме видите следобед, както бяхте обещали? — обърна се тя към Каролайн още с влизането си в стаята.
— Нямах настроение — отвърна мис Хелстоун и това бе самата истина.
Шърли бе насочила към нея проницателния си поглед.
— Да — каза тя, — виждам, че не сте настроена да ме обичате. Намирате се в едно от вашите мрачни и изпълнени с неблагоразположение настроения, когато човек разбира, че не желаете да ви безпокоят. Вие изпадате в подобни настроения — съзнавате това, нали?
— Имате ли намерение да останете за по-дълго, Шърли?
— Да. Дойдох, за да пия чай, и няма да си тръгна, преди да го направя. Ще си позволя да си сваля шапката, без да съм поканена да го сторя.
След като направи това, Шърли застана на килима с ръце на гърба.
— Интересно е изражението на лицето ви — продължи тя, като все още се взираше проницателно, макар и не враждебно, а по-скоро със състрадание в Каролайн. — Изглеждате напълно независима, няма що! Като някоя търсеща усамотение ранена сърна, страхувате се, че Шърли ще ви безпокои, ако разбере, че сте наранена, че кръвта ви изтича, така ли?
— Никога не съм се страхувала от Шърли.
— Но понякога изпитвате неприязън към нея — често я отбягвате. Шърли чувствува добре кога я пренебрегват и странят от нея. Ако не се бяхте прибрали у дома си снощи в компанията, с която напуснахте Фийлдхед, днес щяхте да бъдете по-различна. Кога се прибрахте у дома си?
92
Цитат от Книга на Еклесиаста, 7:6, който в пълен вид гласи: «Защото смехът на глупавите е също както кога пращи тръне под котел.» — Б.пр.