— Наистина ги е уплашил! — извика Шърли. — Ударили са го, а той съвсем не е свикнал на това и сега съвсем няма да се укроти.
Тя изтича навън — там един мъж бягаше нагоре на стълбището, като с голяма бързина се опитваше да намери спасение в галерията или в някоя от стаите. Друг пък отстъпваше към основата на стълбището, като размахваше яростно една чепата сопа и същевременно повтаряше: «Чиба! Чиба!», докато светлокафявото куче лаеше, ръмжеше и се хвърляше срещу него, а няколко прислужници се бяха завтекли вкупом откъм кухнята. Кучето скочи — вторият господин не издържа и се втурна след другаря си. Първият бе вече на безопасно място в една от спалните, като подпираше вратата откъм вътрешната й страна и не позволяваше на приятеля си да влезе (има ли нещо по-безмилостно от ужаса?), но другият беглец натискаше здраво и вратата всеки момент щеше да поддаде под натиска на усилията му.
— Господа — разнесе се звънкият, но същевременно и треперещ глас на мис Кийлдар, — пощадете бравата ми, моля ви. Успокойте се и слезте долу! Погледнете Тартар — та той не би могъл да направи нещо дори и на една котка.
Тя галеше споменатия Тартар, който се бе свил в нозете й с издадени напред лапи, с опашка, все още навирена заплашително, и потръпващи ноздри, а в очите му на булдог тлееше мъгляв огън. Тартар притежаваше честен, флегматичен, глупав, но опърничав кучешки нрав — той обичаше господарката си и Джон, човека, който го хранеше, но бе съвсем безразличен към останалия свят. Беше доста кротък, освен когато го удареха или заплашеха с пръчка, а това бе в състояние веднага да събуди демона у него.
— Здравейте, мистър Малоун — продължи Шърли, като повдигна развеселеното си лице към галерията. — Пътят към дъбовата гостна не е оттам, това е стаята на мисис Прайър. Помолете приятеля си мистър Дън да я опразни — за мен ще бъде огромно удоволствие да го приема в стаята на по-долния етаж.
— Ха, ха! — изсмя се гръмогласно Малоун, като се отдели от вратата и се облегна на масивния парапет. — Това животно съвсем изкара акъла на Дън. Той е малко боязлив — продължи той, като поизпъна рамене и бойко закрачи към началото на стълбите — Помислих си, чакай да го последвам, за да го успокоя.
— Виждам, че сте постъпили така. А сега слезте долу ако обичате. Джон — обърна се тя към прислужника — качете се горе и освободете мистър Дън. Внимавайте мистър Малоун, стъпалата са малко хлъзгави.
И това наистина бе така, защото бяха от полиран дъб. Предупреждението дойде малко късно за Малоун — той вече се бе подхлъзнал при величественото си слизане надолу и се спаси от падане само защото успя да се вкопчи в парапета, което накара цялото стълбище да изскърца отново.
На Тартар му се стори, че гостът слиза надолу с неоправдан eclat[94], и изръмжа още веднъж. Малоун обаче не бе страхливец — скокът на кучето просто го бе изненадал. Ала сега той мина покрай него изпълнен по-скоро с потисната ярост, отколкото със страх — ако погледът му можеше да удуши Тартар, това би било последната му глътка въздух. Забравил добрите обноски, в сляпата си ярост Малоун се вмъкна в гостната преди мис Кийлдар. Мис Хелстоун той удостои само с поглед, като не намери сили да й се поклони. Гледаше кръвнишки и двете девойки. Видът му бе такъв, че ако някоя от тях беше негова жена, в този миг Малоун би се проявил като славен съпруг — той сякаш жадуваше да сграбчи всяка от девойките за шията с по една ръка и да стиска до смърт.
Но Шърли прояви милост и спря да се смее. А Каролайн бе твърде благородна, за да се надсмее над нещастието на когото и да било. Тартар бе отпратен, а Питър Огъстъс — утешен благодарение на онзи поглед и глас, които Шърли владееше и които бяха в състояние да усмирят цял бик. Малоун все пак притежаваше достатъчно разум, за да прецени, че щом като не може да предизвика на дуел собственицата на кучето, би било по-добре да прояви малко възпитание. Така и постъпи. А след като разбра, че опитите му срещат добър прием, доста бързо стана прекалено възпитан и отново прие истинския си облик. И наистина той бе дошъл с единствената цел да се представи в очарователна и пленителна светлина, но за жалост, още при първото си посещение във Фийлдхед бе посрещнат от неблагоприятни поличби. След като премина това първоначално изпитание обаче, отново взе решение да бъде очарователен и пленителен. Подобно на бога на войната Арес той бе дошъл като лъв, но щеше да си иде като агне.[95]
Изглежда, за да бъде близо до проветриво място или вероятно за да не бъде лишен от възможността веднага да напусне в случай на нова неприятност, той не се настани на дивана, който мис Кийлдар му предложи в качеството на престол, нито пък близо до камината, към която Каролайн го покани с приятелски жест, а на един стол до вратата. След като вече не бе обзет от ярост или лошо настроение, на лицето му се изписа обичайният израз на скованост и смущение. Разговорът му с дамите вървеше на приливи и отливи, като за теми избираше възможно най-баналните неща. В края на всяко свое изречение въздишаше дълбоко и многозначително; въздишка съпътствуваше и всяка негова пауза, въздишаше дори преди да си отвори устата. Най-накрая, след като реши да прибави към букета на своите очарования и известна непринуденост, на помощ му се притече една копринена носна кърпа, която измъкна от джоба си. Предназначението на тази изящна играчка бе да занимава бездействуващите му ръце. Малоун енергично се залови за работа — той сгъна червено-жълтия квадрат на кърпата във формата на триъгълник, а след това я разтвори, като я тръсна с ръка. Сетне отново я сгъна, но във форма с по-малки размери, като направи от нея една тясна лента. Как щеше да постъпи с тази превръзка? Щеше ли да я върже около врата си или пък на главата си? Какво щеше да направи от нея — тюрбан или компрес? Нито едното, нито другото. Питър Огъстъс притежаваше гениална мисъл, изключително изобретателна и оригинална — той се готвеше да демонстрира пред дамите едно действие, което криеше у себе си очарованието на неизвестното. Намести се на стола, като кръстоса върху него атлетичните си ирландски нозе и в тази поза ги завърза здраво с кърпата. Явно бе, че считаше това представление достойно за аплодисменти, защото го повтори няколко пъти. Второто изпълнение отпрати Шърли до прозореца, където тя успя да прикрие тихия си, но неудържим смях, а Каролайн бе принудена да извърне главата си настрани, за да могат дългите й къдрици да скрият появилата се на лицето й усмивка. Всъщност мис Хелстоун бе удивена и от още нещо в поведението на Питър — тя прозря пълната, при това внезапна промяна в отношението на Малоун към самата нея. Вниманието му, чийто обект досега неизменно бе самата тя, вече бе насочено към наследницата — петте хиляди лири, които той смяташе, че един ден Каролайн ще наследи, съвсем не можеха да се сравняват с имението и дома на мис Кийлдар. Малоун ни най-малко не се стараеше да прикрива пресметливостта и тактиката си — не се опита да демонстрира някаква преходност в промяната на предпочитанията си, а изведнъж се завъртя на сто и осемдесет градуса. Преследването на по-малкото състояние съвсем открито бе пожертвувано заради по-голямо. Какви бяха основанията му да смята, че ще успее да осъществи целта си, най-добре знаеше самият той — явно бе, че това нямаше да стане посредством изискани обноски.
95
Има се предвид епизодът от «Илиада», когато Арес ранен от Ахил, позорно напуска полесражението. — Б.пр.