— Да обесят това, към което съм привързана?
— И на негово място да си купите някой мъничък сладък мопс или пудел — нещо, което да подхожда на нежния пол. Жените обикновено обичат малки кученца.
— Вероятно аз съм някакво изключение.
— О, невъзможно е, разбирате ли? Всички жени си приличат в тези неща, това е общоизвестно.
— Тартар много ви изплаши, мистър Дън. Надявам се, че няма да го запомните с лошо.
— Няма и съмнение, че точно тъй ще направя. Той така ме изплаши, че скоро няма да го забравя. Само като го зърнах (мистър Дън се изразяваше по този начин), че се готви да скочи, стори ми се, че ще припадна.
— Може би сте припаднали в спалнята, доста се позабавихте там.
— Не. Реших да подпра здраво вратата отвътре и да не пусна никого да влезе. По този начин поставих преграда между себе си и врага.
— Ами ако вашият приятел е бил в беда?
— Малоун трябва сам да се грижи за себе си. Прислужникът ви успя да ме убеди да сляза, като ми каза, че кучето е вързано в колибата си — ако не ме бе уверил в това, щях да остана в спалнята цял ден. Но какво виждам? Този човек ме е излъгал! Кучето е тук!
И наистина Тартар премина пред остъклената врата, която водеше към градината, наежил светлокафявата си козина. Изглежда, той все още беше в лошо настроение — от гърлото му се разнасяше ръмжене и полусподавено свистене, наследство от праотците му булдози.
— Пристигат и други гости — отбеляза Шърли с онази предизвикателна хладина в гласа, характерна за собствениците на кучета — страшилища, когато тези животни са в стихията си.
Тартар се втурна по павираната пътека надолу към портата, заливайки се от лай. Господарката му тихо отвори стъклената врата и излезе навън, като му подвикваше нещо със сладък глас. Лаят заглъхна и Тартар вече виреше огромната си тъпомуцунеста и глуповата глава към новите посетители, за да го погалят.
— Ей, Тартар! — подвикна един приветлив, малко момчешки глас — Не ни ли познаваш? Здравей, приятелю!
И дребничкият мистър Суийтинг, чието съзнателно добродушие му помагаше донякъде да не се страхува от мъже, жени, деца или зверове, се промъкна през портата като галеше пазителя на Фийлдхед. Той бе последван от мистър Хол, който също не изпитваше страх от Тартар, а Тартар не хранеше неприязън към него. Кучето подуши и двамата посетители и след като заключи, че те не представляват никаква опасност, се оттегли към огряната от слънце част на градината и освободи пътеката. Мистър Суийтинг го последва, за да си поиграе с него, но Тартар не обърна никакво внимание на милувките му — само ръката на Шърли му доставяше удоволствие, а към всички останали той проявяваше упорито безразличие.
Шърли излезе напред, за да посрещне господата, като сърдечно им стисна ръце. Те бяха дошли да я уведомят за успехите си, постигнати тази сутрин при събирането на подписи за помощи. Очите на мистър Хол грееха с мека светлина зад стъклата на очилата му. Неговото обикновено на вид лице бе разхубавено от добротата, която излъчваше, а когато Каролайн, узнала кой бе дошъл, изтича, за да го посрещне и му подаде и двете си ръце, той я погледна с такова нежно, благо и любвеобилно изражение, че човек би могъл да го оприличи на усмихващ се Меланхтон[96].
Четиримата не влязоха в къщата, а се насочиха към градината, като девойките застанаха от двете страни на мистър Хол. Денят бе слънчев и подухваше лек ветрец. Въздухът бе освежил страните на момичетата и изящно полюшваше къдриците им — и двете изглеждаха красиви, а едната от тях — весела. Мистър Хол говореше най-вече с по-оживената си компаньонка, но доста често отправяше погледи и към по-тихата си спътница. Мис Кийлдар направи огромен букет от разцъфнали цветя, чийто аромат се носеше из цялата градина. Част от тях тя даде на Каролайн, като я помоли да подбере няколко за мистър Хол. Напълнила скута са с нежни и прекрасни цветове, Каролайн приседна върху стълбите пред една беседка, а пасторът застана до нея, облегнат на бастуна са.
Негостоприемството бе нещо чуждо за Шърли и тя повика пренебрегнатата двойка, останала в дъбовата гостна. Придружи Дън, докато той минаваше покрай своя смъртен враг, Тартар, който положил муцуна на предните си лапи, похъркваше на обедното слънце. Дън не й засвидетелствува никаква благодарност — винаги постъпваше така, когато проявяваха внимание към него, но бе доволен, че бяха взели мерки да го опазят. Мис Кийлдар подаде цветя на куратите, като се стараеше да бъде безпристрастна, а те ги поеха с присъщата си непохватност. Особено Малоун представляваше интересна гледка — в едната са ръка държеше букетче, а в другата се мъдреше сопата му. Дън изрече «благодаря» и това бе цяло събитие — тонът му бе нелеп и високомерен и в него можеше да се долови предположението, че той взема тези цвета за проява на почит към собствените му достойнства и опит от страна на наследницата да спечели безценното благоразположение на чувствата му. Само Суийтинг прие цветята като разумен и скромен човек, какъвто всъщност бе, и внимателно и чевръсто ги закачи на бутониерата си.