Широкият бял път се разстла пред дългата процесия, слънцето я наблюдаваше от безоблачното небе вятърът полюшваше клонките на дърветата над нея и хиляда и двестате деца заедно със сто и четиридесет възрастни, от които се състоеше шествието, запристъпваха в крак и в тон с музиката, с весели лица и щастливи сърца. Това бе радостна гледка — гледка, изпълнена с добрина. Този ден бе щастлив и за бедни, и за богати, той бе дело първо на бога, а след това на свещениците. Нека отдадем дължимото на английското духовенство — в някои отношения то търпи критика, понеже е създадено от плът и кръв, каквито сме и самите ние. Но без него тази страна ще се озове в тежко положение — ако се сгромоляса, църквата ще липсва много на Британия. Бог да я пази! Бог да я направи и по-добра!
Глава XVII
Училищният празник
Тази армия, предвождана от свещеници и жени офицери, не желаеше битки и не търсеше противник. При все това музиката свиреше военни маршове и ако се съдеше по очите и стойката на някои, на мис Кийлдар например, тези звуци събуждаха ако не войнствен, то поне копнеещ дух. Погледът на стария Хелстоун извърнал се случайно назад, попадна върху лицето й и той се засмя, а тя също му отвърна с усмивка.
— Не ни предстои битка — каза пасторът. — Нашата родина не желае да се бием за нея, никакъв враг или тиранин не заплашва свободата ни; няма работа за нас, затова сега просто се разхождаме. Дръжте здраво поводите, капитане, и поотслабете огъня на духа си — за жалост той не е нужен никому.
— Запазете това мнение за себе си, докторе — бе отговорът на Шърли. А на Каролайн ти прошушна:
Въображението ще ми даде това, което не може да ми даде действителността. Ние не сме войници и аз не желая кръвопролитие. Или пък ако сме, тогава сме воини на кръста. Времето се е върнало с няколко века назад и ние крачим по пътя към Палестина. Не, не, това е прекалено недействително. Имам нужда от по-реално видение — ние сме шотландци от низините, които следват своя капитан-ковенантер[100] нагоре из планинските хребети, за да проведат тайния си сбор далеч от армията на своите преследвачи. Знаем, че молитвата може да бъде последвана от битка, и тъй като вярваме, че и в най-лютата битка небето е нашата награда, ние сме готови с желание да обагрим тревата с кръвта си. Тази музика вълнува душата ми, тя събужда цялата ми жизненост, кара сърцето ми да бие, но не с умерения ритъм на ежедневието, а с нова, опияняваща сила. Почти копнея за опасността, копнея да защитя вярата си, земята си — или поне любимия си.
— Погледнете, Шърли! — прекъсна я Каролайн. — Какво е онова червено петно там над склона Стилброу? Очите ви са по-силни от моите, насочете орловия си поглед нататък.
Мис Кийлдар обърна глава.
— Аха — отвърна тя и веднага след това добави: — Виждам някаква червена линия. Това са войници, кавалеристи. Шестима са и яздят бързо. Сега ще ни подминат — не, завиха надясно. Видяха нашата процесия и искат да я избягнат, като я заобиколят. Накъде ли отиват?
— Може би просто разхождат конете си.
— Навярно е така. Вече не ги виждам.
На това място се обади мистър Хелстоун.
— Ще минем през Ройдлейн, за да скъсим пътя си до общинската мера на Нанъли — каза той.
И всички се сместиха според ширината на пътеката. Тя бе доста тясна — толкова тясна, че по нея можеха да вървят само двама души един до друг, без да паднат в канавките, които се намираха от двете й страни. Тъкмо бяха стигнали до средата й, когато настъпи някакъв смут сред водачите свещеници — очилата на Боултби и царствената широкопола шапка на Хелстоун се развълнуваха, куратите се сбутаха с лакти, а мистър Хелстоун се обърна към дамите и се усмихна.
— Какво става? — попитаха те.
Той посочи с бастуна си към края на пътеката пред тях. И какво да видят — още една процесия, насочила се срещу тяхната, навлизаше откъм другия край. Тя също бе предвождана от мъже в черно и също напредваше, както можеше да се чуе, под звуците на музика.
— Това нашите двойници ли са? — попита Шърли. — Или нашите собствени призраци? Ето ти загадка.
— Ако искате битка, сигурно ще има такава или поне сражение с погледи — прошепна със смях на уста Каролайн.
— Няма да минат покрай нас — извикаха куратите в един глас, — няма да отстъпим!
— Да отстъпим? — строго отвърна Хелстоун, като се обърна назад. — Кой говори за отстъпление? Момчета, внимавайте какво ще правите — за дамите съм сигурен, че ще проявят твърдост, имам им доверие. Сред нас няма жена, вярна на църквата, която да не се противопостави на тези приятели в името на истинската вяра. Какво мисли мис Кийлдар по въпроса?
100
Ковенантери — шотландска религиозна партия, която се бори за установяването на единно презвитерианско вероизповедание в страната. Борбата била най-ожесточена през 60-те години на XVII в., за което време вероятно говори Шърли — Б.пр.