Спомням си — продължи мисис Прайър след кратка пауза — още едно от наблюденията на мис Х., което тя изричаше с доста голяма помпозност. «НИЕ — казваше тя — НИЕ се нуждаем от неблагоразумието, необуздаността, грешките и дори престъпленията на известен брой бащи, за да посеят семената, от които да пожънем реколта от гувернантки. Дъщерите на търговците, колкото и добре да са образовани, са от по-низше потекло и като такива са неподходящи да населяват домовете ни или пък да бъдат наставнички на умовете и личностите на нашите деца. Винаги ще предпочитаме да виждаме край нашите деца личности, родени и възпитани поне отчасти със същата изтънченост, с която сме били отгледани и ние.»
— Вероятно мис Хардман се е смятала за нещо повече от себеподобните си, госпожо, щом е поддържала мнението, че техните нещастия, дори грехове, са били необходими, за да може тя да ги използува в свой интерес. Казвате, че била религиозна — сигурно религията и е била тази на фарисеина, който благодари на бога, че не е като другите, нито дори като онзи митар[110].
— Да не обсъждаме това, мила моя. Бих желала да съм последният човек, който да всели в ума ви чувство на неудовлетворение от житейската ви съдба или пък завист и неподчинение към по-висшестоящите от вас. Безрезервното подчинение пред властта, добросъвестната почит към по-добрите от нас (в което определение, разбира се, включвам по-висшите съсловия) са според мен абсолютно необходими за добруването на всяко общество. С това, мила моя, искам да ви кажа да не правите опити да ставате гувернантка, тъй като задълженията на тази професия са прекалено тежки за вашия организъм. Не бих изрекла нито една непочтителна дума срещу мисис или мис Хардман, но само като си припомня своя собствен опит, не мога да не си помисля, че ако вие попаднехте под тяхна власт, сигурно бихте се съпротивлявали с всички сили на орисията си, а тогава щяхте да залинеете и отслабнете прекалено много, за да сте в състояние да изпълнявате задълженията си; щяхте да се върнете в своя дом, ако все още можехте да разчитате на такъв, съвсем съсипана. След това биха настъпили дълги изнурителни години, чието бреме щяхте да почувствувате само вие, клетата, и най-близките ви приятелки, а след това туберкулозата щеше да сложи край на тези тъжни страници. Това е пътят на много житейски съдби — не бих искала и с вас да стане същото. Мила моя, нека се разходим малко, ако нямате нищо против.