А как намираше роднините си?
Нямала почти нищо общо с тях — бе отговорът. Наистина малкият Хари Симпсън, единственият син в семейството, доста се различавал от сестрите си и тя била твърде привързана към него преди, но поне за сега той нямало да дойде във Фийлдхед.
През следващото неделно утро на скамейката, отредена за Фийлдхед в брайърфийлдската църква, се появи един превзет, издокаран и трудно свъртащ се на мястото си възрастен господин, който на всеки три минути нагласяше очилата си и сменяше позата си, а до него бе седнала търпелива възрастна дама със спокойно изражение, облечена в кафява атлазена рокля, както и две безупречни млади госпожици в безупречно облекло и с безупречно поведение. В това обкръжение Шърли се чувствуваше като черен лебед или може би като бяла врана и имаше много нещастен вид. След като я настанихме в добро общество, можем да я оставим за малко, за да се погрижим за мис Хелстоун.
Разделена от мис Кийлдар за известно време, тъй като нямаше възможност да я види поради обсадата на Шърли от изисканите й роднини, и страняща от Фийлдхед заради оживлението, което новодошлите бяха предизвикали в околността, Каролайн отново бе закрепостена в сивия дом на чичо си. Беше й останала само утринната разходка по отдалечени пътеки, продължителната следобедна самота в тихата стая, която слънчевите лъчи напускаха още по обед, или в градинската беседка, където, макар и тъжно, те блестяха по надвисналите над решетката зърна на червеното френско грозде, по листенцата на виещите се сред него рози и проврели се през тях, танцуваха върху Каролайн, която в бялата си лятна рокля седеше неподвижно като статуя. Там тя четеше стари книги, взети от библиотеката на чичо й. Книгите на латински и гръцки не докосваше, а библиотечната сбирка от не толкова сериозна литература се побираше главно на една лавица, която бе принадлежала на леля й Мери. Тя се състоеше от няколко възстари женски списания, които преди години бяха извършили морско пътешествие заедно със собственицата си, бяха преживели морска буря и страниците им бяха изпръскани със солена вода; няколко безумни методистки списания, изпълнени с чудеса и видения, със свръхестествени предупреждения, злокобни сънища и неистов фанатизъм; също толкова безумните «Писма на мисис Елизабет Роу от мъртвите до живите» и няколко произведения от английската класика. Това бяха повехналите цветове, от които Каролайн бе събирала мед като дете и които сега й се струваха блудкави. За разнообразие, а също и за да свърши нещо полезно, тя често взимаше игла и конец — шиеше дрехи за бедните в изпълнение на добрите заръки на мис Ейнли. Понякога, когато усещаше и виждаше как сълзите й започват бавно да капят върху ръкоделието, тя си задаваше въпроса как тази удивителна жена, която бе скроила и тропосала дрехата успяваше да запази уравновесеността и спокойствието си в своята самота.
«Никога не съм виждала мис Ейнли обзета от униние или скръб — мислеше си тя, — макар че домът и е една замряла, потънала в сумрак къщурка, а тя не притежава никаква светла надежда или близък приятел на този свят. Спомням си обаче как веднъж ми каза, че е приучила мислите си да се насочват към небето! Призна, че на този свят за нея е имало много малко радост и така е било винаги — затова очаква, струва ми се, блаженството на отвъдния свят. Така е и с монахините — с техните тесни килии, железните им лампи, с расата, опнати като покров, и тесните им като ковчег легла. Тя често казва, че не се бои от смъртта и не се ужасява от гроба. Като нея е бил и свети Симеон Стълник[112], издигнат страховито на своя самотен стълб сред пустинята, като нея е и монахът индус, излегнат върху ложето си от железни остриета. Тези двамата са се опълчили срещу природата и това е преобърнало естествените им възприятия за приятно и неприятно, като ги е приближило повече до смъртта, отколкото до живота. Аз все още се страхувам от смъртта, но предполагам, че е така, защото съм млада — клетата мис Ейнли би се държала по-здраво за живота, ако той й предлагаше повече радости. Едва ли бог ни е създал и ни е отредил да живеем с едничката цел винаги да се стремим към смъртта. Дълбоко съм убедена, че сме предназначени да ценим живота и да му се наслаждаваме, докато сме живи. Човешкото битие не е сътворено, за да бъде онова безсмислено, празно, бледо и отегчително нещо, в което то се е превърнало за мнозина, а сега се превръща и за мен…
Никой — продължи тя, — никой не може да бъде обвиняван, разбирам това, за сегашното състояние на нещата. Не мога и да кажа, колкото и да си блъскам главата, как то може да се подобри. Ала чувствувам, че нещо не е наред. Смятам, че самотните жени трябва да имат повече занимания, трябва да им се предоставят по-добри възможности да вършат интересни и полезни неща, отколкото сега. Когато си мисля това, съм далеч от намерението да предизвикам бог с думите си и смятам, че нито съм нетърпелива, нито проявявам безбожие или светотатство. Всъщност утехата ми е, че бог чува много въздишки и се отнася със състрадание към мъката, за която хората остават глухи или я посрещат с намръщено презрение, породено от безсилието им. Казвам безсилие, защото съм забелязала, че обществото обикновено забранява дори споменаването на болките, които не е в състояние да излекува, като наказанието за евентуално непокорство е неговото презрение — а това презрение е само едно привидно прикритие на уродливото му безсилие. Хората не обичат да им се напомня за злините, които те не са в състояние или не желаят да поправят — подобно напомняне, което им налага мисълта за собствената им слабост или още по-безполезната мисъл за задължението да извършат някое неприятно за тях благодеяние, само нарушава спокойствието и разклаща самодоволността им. Старите моми, подобно на бездомните и безработни бедняци, нямат право да търсят място за себе си или работа на този свят — такова търсене тревожи доволните и богатите, както и родителите. Погледнете всички тези многобройни семейства с момичета в околността — Армитидж, Бъртуисъл, Сайкс. Всеки от братята на тези девойки се занимава с нещо и си има професия. Те имат с какво да залисват ръцете и умовете си, докато сестрите им нямат никакво занимание на този свят, освен къщната работа и шиенето, никакво удоволствие, освен безполезното ходене на гости и никаква надежда за нещо по-добро в бъдещия им живот. Това безжизнено състояние на нещата се отразява зле на здравето им — те никога не се чувствуват добре, а умовете и мислите им се свиват в черупката на една невероятна ограниченост. Голямото желание и единствената цел на всяка от тях е да се омъжи, но повечето никога няма да постигнат това — ще си отидат от този свят така, както живеят сега. Те плетат мрежи, кроят планове и се обличат красиво, за да си осигурят съпрузи. Мъжете ги взимат на подбив — не ги искат и им се присмиват. Казват — чувала съм ги много пъти да изричат тези думи с подигравателен смях, — че пазарът за невести бил препълнен. Бащите говорят същото и се ядосват на дъщерите си, когато забележат хитруванията им — тогава им заповядват да си стоят у дома. А какво очакват от тях да правят у дома си? Ако попитате, отговорът ще бъде — да шият и да готвят. От тях се очаква да правят, това и само това, с усмивка, редовно и безропотно през целия си живот, сякаш не притежават заложби или способности за нещо друго — схващане, което си струва да се поддържа толкова, колкото и това, че бащите не притежават други способности, освен да ядат сготвеното от дъщерите им и да носят дрехите, ушити от тях. Могат ли мъжете да живеят по този начин? Няма ли да се отегчат? А когато отегчението им не намери облекчение, а срещне само укори и при най-малката си проява, няма ли то да се превърне след време в полуда? Лукреция
112
Отшелник, който прекарал тридесет години на висок, издигнат от самия него стълб, без нито веднъж да слезе на земята. — Б.пр.