Глава XXIII
Една вечер извън дома
Беше прекрасен летен ден, който Каролайн прекара изцяло сама (чичо й бе в Уинбъри). Дългите, изпълнени със слънце, безветрени и безоблачни часове (колко много й се бяха сторили те след изгрев — слънце!) за нея бяха толкова самотни, сякаш се нижеха в огряната от слънце безлюдна Сахара вместо в разцъфналата градина на един английски дом. Тя седеше в беседката с ръкоделие на коленете, с пръсти, които усърдно въртяха иглата, с очи, които следваха и направляваха техните действия, и с ум, изпълнен от неспокойни мисли, когато Фани се приближи до вратата, огледа моравата и покрайнините на градината и като не видя тази, която търсеше, извика:
— Мис Каролайн!
Отвърна й един тих глас:
— Фани!
Той дойде откъм беседката и Фани се насочи натам. В ръцете си носеше бележка, която бе поета от пръсти, останали сякаш без сили да я задържат. Мис Хелстоун не попита откъде е, нито пък я погледна — просто я остави да падне сред гънките на ръкоделието.
— Донесе я Хари, синът на Джо Скот — каза Фани.
Прислужницата не бе вълшебница, нито пък знаеше някакви магии, но въпреки това думите й оказаха чудотворно въздействие върху младата й господарка. Последната вдигна глава с бързото движение на човек, чиито сетива са се разбудили, и хвърли един съвсем не унил, а изпълнен с живот въпросителен поглед към Фани.
— Хари Скот! А кой го е изпратил?
— Той дойде от клисурата.
Каролайн веднага сграбчи падналата в скута й бележка, разчупи печата й и я прочете за две секунди. Това бе едно мило послание от Хортенз, в което тя известяваше младата си братовчедка, че се е завърнала от Уърмуд Уелс, че днес щяла да бъде сама, тъй като Робърт отишъл до пазара в Уинбъри, и че нищо нямало да й достави по-голямо удоволствие от посещението на Каролайн за следобедния чай; добрата дама изразяваше своята увереност, че една подобна промяна щяла да бъде много подходяща и ползотворна за Каролайн, на която сигурно ужасно много й липсвали както мъдри напътствия, така и благотворно общество, особено след като недоразумението между Робърт и мистър Хелстоун било предизвикало откъсването й от нейната «meilleure amie»[116]. Следваше подпис — Хортенз Жерар Мур. В послеслов тя я умоляваше веднага да сложи шапката си и незабавно да изтича при нея.
Каролайн не се нуждаеше от повторна покана — на драго сърце остави детската ленена престилчица, която украсяваше за еврейската кошница, и се завтече до горния етаж, за да покрие къдрите си със сламената шапка и да загърне раменете си с черния копринен шал, чиито семпли гънки подхождаха добре на фигурата й, а тъмният му цвят се открояваше на фона на роклята и светлото й лице; на драго сърце щеше да се откъсне за няколко часа от самотата, от мъката, от кошмара на живота си; на драго сърце щеше да се втурне надолу по зеления склон към клисурата, да вдъхне аромата на цветята в живия плет, който бе по-приятен от дъха на мъхавата роза или лилията. Тя, разбира се, знаеше, че Робърт не си е у дома, но за нея бе удоволствие да отиде там, където допреди малко е бил той — след толкова дълга и толкова безпощадна раздяла дори само един поглед към дома му, едно влизане в стаята, където е седял сутринта, за нея бе равнозначно на среща с него. Това й вдъхна живот. И отново Илюзията тръгна по петите й, надянала маската на добрата фея — леко потрепване на криле галеше страните и, а полъхът, долитащ от синьото лятно небе, й нашепваше; «Робърт може да се върне, докато се намираш в дома му. И тогава поне ще можеш да го видиш, поне ще можеш да му подадеш ръка, а може би и за минутка ще можеш да поседнеш до него.»