— Шия, чета, уча уроците си.
— Щастлива ли сте?
— А нима ще бъда по-щастлива, ако тръгна да скитам по чужди страни сама, както искате да сторите вие?
— Много по-щастлива, дори и да не правехте нищо друго, освен да скитате. Но не забравяйте, че аз ще имам определена цел — ала дори и да тръгнехте просто ей така, като някоя омагьосана принцеса от приказките, пак щяхте да бъдете по-щастлива от сега. Само за един ден щяхте да минете покрай много хълмове, гори и реки и всички те щяха непрекъснато да менят вида си — когато слънцето ги огрява или се скрива зад някой облак, когато времето е влажно или сухо, когато е тъмно или светло. В дома на брайърфийлдския пастор нищо не се променя — мазилката по таваните в стаите, тапетите по стените, пердетата, килимите, столовете, — всичко е винаги едно и също.
— Промяната необходима ли е за щастието?
— Да.
— А може ли да го замени?
— Не зная. Но си мисля, че еднообразието и смъртта са почти равнозначни.
На това място се обади Джеси.
— Не е ли луда? — попита тя.
— Но, Роуз — продължи Каролайн, — аз се страхувам да водя живот на пътешественик. Поне за мен всичко би свършило като историята, която четете в момента — с разочарование, празнота и душевно терзание.
— Така ли завършва «Италианецът»?
— Такова бе мнението ми, когато я прочетох.
— По-добре е да опиташ всичко и да не откриеш смисъл в него, отколкото да не опиташ нищо и да пропилееш живота си. Все едно човек да извърши греха на онзи окаян мързеливец, който погребал таланта си, като го завързал в кърпа![118]
— Роуз — отбеляза мисис Йорк, — истинското удовлетворение се постига единствено когато човек изпълни дълга си.
— Точно така, мамо! И ако Създателят ме е дарил с десет таланта, тогава дългът ми е да ги използувам така, че да ги направя десет пъти повече. Няма да ги заровя в прашните чекмеджета у дома. Няма да ги пусна и в някоя счупена касичка, нито пък ще ги затворя заедно с приборите за чай в някой бюфет. Няма да ги сложа върху вашата работна маса, за да бъдат затрупани от вълнени чорапи. Няма да ги пъхна в шкафа за бельото, та чаршафите да им послужат за погребално покривало, а най-малко, мамо (тя се надигна от пода), най-малко ще ги скрия в купата с картофите, за да се наредят заедно с хляба, маслото, сладкишите и шунката на лавиците в килера.
Роуз замълча за момент, след което продължи:
— Мамо, бог, комуто всеки от нас дължи своите таланти, ще дойде един ден и ще ни поиска сметка. В много домове чайникът, старият чорап, чаршафът, изрисуваната с върбови клонки купа ще върнат своето ялово съкровище — позволете поне на своите дъщери да вложат парите си на борсата, за да могат, когато дойде господарят им, да му платят дължимото с лихва.
— Роуз, носиш ли ръкоделието си, както ти бях казала?
— Да, мамо.
— Тогава седни и започни един ред.
Роуз веднага седна и се залови за работа, както й бе казано. След пауза от около десет минути, през които тя бе заета с работата си, майка й попита:
— Сега чувствуваш ли се потисната? Чувствуваш ли се жертва?
— Не, мамо.
— И все пак, доколкото успях да проумея тирадата ти, тя бе насочена срещу всякакви женски и домакински задължения.
— Погрешно си ме разбрала, мамо. Ще съжалявам ако не мога да се науча да шия — постъпвате правилно, като ме карате да работя.
— Дори и да кърпиш чорапите на брат си и да оправяш леглата?
— Да.
— Защо тогава роптаеш против това?
— Нима не бива да правя нищо друго, освен това? Ще го правя, но ще правя и нещо повече. Това е, което имах да казвам. В момента съм на дванадесет години и докато не стана на шестнадесет, няма да отворя дума отново за таланти — в продължение на четири години се задължавам да бъда старателна ученичка за всичко, на което можете да ме научите.
— Виждате какви са дъщерите ми, мис Хелстоун — отбеляза мисис Йорк, — колко рано са помъдрели във възгледите си! «Искам това, предпочитам онова» — тази песен ми повтаря Джеси като кукувичка; докато Роуз надига по-дързък глас: «Ще направя това, няма да направя онова!»
— Но поне посочвам причината, мамо. Освен това ако гласът ми е твърде дързък, той все пак се чува само веднъж в годината. На всеки мой рожден ден душата ми ме кара да правя по едно пророчество за моето собствено възпитание и отглеждане — аз го изричам, и толкова. А дали ще се вслушате, или не — това е ваша работа, мамо.
118
Има се предвид библейската притча за талантите (Евангелие от Матея, 25:24 — 28). — Б.пр.