— Мамо, намерихте си майстора — каза малката Джеси, която проследи тази сцена доста внимателно.
Роуз бе изслушала всичко, без да промени изражението на лицето си. Сега тя заяви:
— Не, мис Хелстоун не успя да се справи с майка ми, защото се остави да бъде раздразнена, а това означава, че майка ми ще я изтощи само за няколко седмици. Шърли Кийлдар се справя по-добре. Мамо, досега не сте успели да уязвите чувствата на мис Кийлдар. Под коприната на роклята си тя носи броня, която вие не можете да пробиете.
Мисис Йорк често се оплакваше, че децата й били с бунтовен дух. Наистина странно бе, че при цялата и строгост, при цялата нейна «силна воля» тя не бе в състояние да упражни контрол над тях — един поглед на техния баща им въздействуваше много по-силно, отколкото някое нейно нравоучение.
За мис Мур положението на обикновена наблюдателка в една препирня, в която не вземаше никакво участие, бе безкрайно неприятно поради твърде второстепенното значение на тази роля, ето защо тя призова на помощ цялото си достойнство и се подготви да произнесе слово, което щеше да докаже несъстоятелността и на двете страни и щеше да поясни на спорещите, че те би трябвало да се засрамят от себе си, защото всяка от тях би била длъжна преди всичко смирено да признае колко ги превъзхожда по разум тази, която им говори в момента. За голямо облекчение на слушателките й от началото на тирадата не бяха изминали и десетина минути, когато вниманието на мис Мур бе привлечено от появата на Сара с подноса за чай: това стана, първо, поради обстоятелството, че тази девойка имаше позлатен гребен в косите си и червена огърлица на шията си, и, второ, поради нескритото й негодувание срещу задължението да приготвя чая. След гощавката Роуз възвърна доброто настроение на домакинята, като донесе китарата й и я помоли да попее, а след това я обсипа с умело подбрани и мъдри въпроси за свиренето на китара и музиката изобщо.
Междувременно Джеси насочи вниманието си към Каролайн. Седнала на табуретката до нозете й, тя разговаря с нея първо за религия, а после за политика, Джеси бе свикнала да попива всичко, което баща й говореше у дома по тези въпроси, а след това в компания да преразказва, по-скоро с остроумие и дар слово, отколкото с последователност или дискретност, неговите възгледи, неодобрения и предпочитания. Тя доста здраво поскастри Каролайн за това, че принадлежи към официалната църква и че има чичо свещеник. Уведоми, я, че живеела на гърба на страната и че трябвало честно да изкарва прехраната си, вместо да води безсмислено съществуване и да приема наготово хляба на ленивостта, замесен от църковния десятък. След това Джеси се зае да охарактеризира правителството, както и неговите заслуги. Спомена с вещина имената на лорд Касълрей и мистър Пърсивал. На всяка от тези личности тя приписа черти, достойни за Молох и Велнар[119]. Окачестви войната като масово убийство, а лорд Уелингтън — като «наемен касапин».
[1 Молох и Велнар (библ.) — тук се споменават като олицетворения на кръвожадност и порок. — Б.пр.]
Слушателката й бе изпълнена с внимание. Джеси притежаваше изключително чувство за хумор — неописуемо смешно бе да я слуша човек как повтаря заклеймяващите фрази на баща си с изразителното му йоркширско произношение. Тя бе сърцата млада якобинка с пламенен дух, скрит под муселина на роклята й. Не беше злобна по природа и езикът й бе по-скоро колоритен, отколкото злъчен, а малкото изразително личице придаваше оригиналност на всяка фраза и това приковаваше вниманието на този, който я слушаше.
Каролайн я укори за неуважението й към лорд Уелингтън, но с удоволствие изслуша след това една тирада, насочена срещу принц регента. По блясъка в очите на слушателката си и по усмивката, която кръжеше около устните й, Джеси веднага разбра, че най-сетне бе попаднала на благодатна тема. Много пъти бе слушала как дебелият петдесетгодишен Алонис биваше обсъждан на бащината и сутрешна трапеза и сега преразказа коментарите на мистър Йорк по този въпрос тъй естествено, сякаш бяха произнесени от собствените му йоркширски уста.
Но няма да пиша повече за теб, Джеси. Сега е влажна и ветровита есенна вечер. На небето има само един облак, но той го закрива от край до край. Вятърът не спира ни за миг — с хленч лети той над смръщените склонове на хълмовете, посивели от мрак и мъгла. Цял ден дъждът е шибал онази църковна кула — тя се надига потъмняла сред каменното обкръжение на гробището, а водата се стича от листата на копривата, от тревата и надгробните камъни. Тази вечер твърде много ми напомня за друга вечер преди няколко години — също такава дъждовна и ветровита есенна вечер, когато няколко души, посетили през деня един пресен гроб в еретическо гробище, седяха край камината в чужд дом. Те бяха весели и общителни, ала всеки знаеше, че сред тях е зейнала празнина, която никога няма да бъде запълнена. Знаеха, че са загубили нещо, чието отсъствие тепърва щяха да чувствуват, докато са живи. Знаеха и това, че поройният дъжд попива във влажната земя, която покрива напусналата ги тяхна любимка, и че скръбният тон на вятъра жалее над погребаната й главица. Огънят ги сгряваше, животът и приятелството все още бяха с тях, но Джеси лежеше студена и самотна в ковчега си и само пръстта я закриляше от бурята.