Ала слънцето на радостта й свети твърде кратко — много скоро бе засенчено от облак.
Хортенз, която от известно време се бе заела с грижи за вечерята и в този момент разчистваше някакви книги от малката масичка, за да направи място за подноса, насочи вниманието на Робърт към вазата с цветята, чиито алени, снежнобели и златни листенца блестяха на светлината на свещта.
— Изпратиха ги от Фийлдхед — каза тя. — Без съмнение те са подарък за теб — знаем кой е любимецът там. Във всеки случай не съм аз.
Цяло чудо бе човек да чуе Хортенз да се шегува — това бе знак, че е в отлично настроение.
— Това трябва да означава, че любимецът е Робърт, така ли? — попита Луис.
— Mon cher — отвърна Хортенз, — Robert — c’est tout се qu’il у a de plus precieux au monde: a cote de lui, le reste du genre humain n’est que du rebut. N’ai-je pas raison, mon enfant?[124] — добави тя, обръщайки се към Каролайн.
Каролайн бе принудена да отвърне с «да» и светлинката й угасна, звездата й помръкна при изричането на тази дума.
— Et toi, Robert[125]? — попита Луис.
— Попитай сам, когато ти се удаде възможност — бе тихият отговор.
Каролайн не прояви интерес към това дали Мур се изчерви или побледня — тя откри, че е станало късно и че трябва да си върви у дома. Твърдо бе решила да си върви и сега дори и Робърт не бе в състояние да я задържи.
Глава XXIV
Долината на сянката на Смъртта
Понякога бъдещето сякаш ни предупреждава с притихнал стон за събитията, които ще ни донесе, подобно на приближаваща, но още далечна буря, която с воя на вятъра, с аленото зарево на небето, със странно разкъсаните облаци предвещава вихър, достатъчно силен, за да осее морето с отломки; или пък донася под прикритието на мъглата жълтата зараза на епидемиите, като залива белите западни острови с отровните дихания на Изтока и замъглява прозорците на английските домове с дъха на индийската чума. Друг път това бъдеще внезапно се разтваря, сякаш някоя скала се е разцепила и в нея е зейнал гроб, от който се надига тялото на заспалия в него. Преди да съберете мислите си, вие вече сте лице в лице с една забулена и неочаквана беда — новия Лазар.
Каролайн Хелстоун се прибра у дома си в добро здраве или поне така си мислеше. Но когато се събуди на следното утро, тя се почувствува много отпаднала. На закуска, както и в другите часове за храна, нямаше никакъв апетит — вкусните ястия и изглеждаха като пепел и трици.
«Нима съм болна? — питаше се тя, като се оглеждаше в огледалото. Очите й блестяха, зениците й бяха разширени, а страните й бяха по-розови и закръглени от обикновено. — Изглеждам добре! Но защо не ми се яде?»
Тя чувствуваше ускорения пулс в слепоочията си, чувствуваше и необичайната активност на мозъка си — духът й бе възбуден; стотици разпокъсани, но бляскави мисли занимаваха ума й — огряваше ги същата светлина, която озаряваше и лицето й.
След това настъпи гореща и неспокойна нощ, високата температура изсуши тялото й, а после я заизмъчва жажда. Преди разсъмване някакъв ужасен сън я сграбчи в лапите си като тигър — когато се събуди, Каролайн почувствува и разбра, че се е разболяла.
Как я бе хванала треска (защото това бе треска) не можеше да си обясни. Вероятно по време на късната разходка към дома някакъв приятен, но отровен повей на вятъра, понесъл мириса на цветя и влага бе проникнал в дробовете и вените й и вече намерил там треската на душевното вълнение и отпадналостта, породена от дълготрайна вътрешна борба и постоянна тъга, бе раздухал искрата, от която бе лумнал силен огън.
Все пак този огън не бе немилостив — след два изгарящи дни и две тревожни нощи симптомите намалиха остротата си и вече нито чичо й, нито Фани, нито докторът, нито пък мис Кийлдар, когато я навести, се страхуваха за нея — всеки от тях вярваше, че след няколко дни тя ще се оправи.
Тези няколко дни отминаха, но макар всички да считаха, че подобрението няма да закъснее, не настъпиха никакви признаци на възстановяване. Мисис Прайър, която я посещаваше всеки ден, бе седнала една сутрин в стаята на Каролайн, измъчвана от болестта вече две седмици. Тя я наблюдава внимателно в продължение на няколко минути, а след това взе ръката й и постави пръста си на китката й. После тихо напусна стаята и се отправи към кабинета на мистър Хелстоун. Там тя прекара доста дълго време — почти половината сутрин. Когато се върна при младата си болна приятелка, мисис Прайър свали шала и бонето си; постоя известно време до леглото, сплела ръце, като леко полюшваше тялото си напред-назад — и стойката, и движенията й бяха твърде характерни. Най-сетне тя продума:
124
Драги мой, на света няма по-прекрасен от Робърт — в сравнение с него всички останали са просто нищо. Това не е ли самата истина, дете мое? (фр.) — Б.пр.