Тя завърза отново пакета и го подържа в ръка, погълната от мислите си. Изпитваше чувството, че с неговото отваряне бе престъпила нечие доверие.
— На Шърли са, нали виждате — безгрижно подхвърли Хенри.
— Вие ли ги дадохте на мистър Мур? Предполагам, че ги е писала с мисис Прайър, нали?
— Писала ги е в моята учебна стая в Симпсън Гроув, когато живееше там с нас. Мистър Мур я учеше на френски — това е родният му език.
— Зная… Беше ли тя добра ученичка, Хенри?
— Беше едно немирно и вечно усмихнато същество, но въпреки това бе приятно да си в една стая с нея — тогава времето, определено за уроци, никога не течеше бавно. Шърли възприемаше бързо — и досега не съм разбрал как го правеше. Френският за нея бе от лесен по-лесен и тя го говореше не по-лошо и също толкова бързо, колкото и самият мистър Мур.
— Беше ли послушна? Създаваше ли някакви трудности?
— В известен смисъл създаваше доста трудности — беше истинска лудетина, но аз я харесвах. Луд съм по Шърли.
— Луд сте по Шърли! Вие сте един малък глупчо! Не съзнавате какво казвате.
— Луд съм по нея! Тя е светлината на моите очи. Така казах снощи на мистър Мур.
— Той би ви се скарал, че говорите с преувеличения.
— Но не го направи. Не е от тези, които постоянно ти се карат, както правят гувернантките на момичетата. Четеше си и само се усмихна над книгата, като каза, че ако мис Кийлдар е само светлината на моите очи, значи не била онова, за което самият той я смятал. Каза още, че съм бил късоглед хлапак със замъглен поглед. Страхувам се, че аз съм просто един нещастник, мис Каролайн Хелстоун — знаете, че съм хром.
— Това няма никакво значение, Хенри — вие сте едно симпатично момче и ако господ не ви е дал здраве и сила, то той ви е дарил с прекрасна душа, отлично сърце и ум.
— Мен ще ме презират. Понякога си мисля, че вие двете с Шърли ме презирате.
— Чуйте какво ще ви кажа, Хенри. Аз не обичам ученици, изпитвам голям ужас от тях. В моите очи те са малки пакостници, които намират някакво неестествено удоволствие в това да убиват и измъчват птици, насекоми, котенца и всички създания, които са по-слаби от самите тях. Но вие сте толкова различен и затова сте ми симпатичен. Умен сте почти като един възрастен мъж (и дори много повече, бог ми е свидетел — промърмори тя на себе си, — отколкото доста други мъже). Книгите ви увличат и можете съвсем смислено да разговаряте за тях.
— Наистина обичам да чета — зная, че притежавам разум, зная, че притежавам и чувствителност.
В този момент влезе мис Кийлдар.
— Хенри — каза тя, — донесох ти обеда тук. Аз сама ще ти го приготвя.
Шърли постави на масата чаша прясно издоено мляко, чиния с нещо, което доста наподобяваше щавена кожа, и един прибор, който напомняше голяма вилица за обръщане на печени филийки.
— Какво правите вие двамата? — продължи тя. — Ровите из писалището на мистър Мур?
— Разглеждаме старите ви тетрадки — отвърна Каролайн.
— Моите стари тетрадки?
— С упражненията ви по френски. Погледнете! Сигурно са много ценни, щом ги пазят така грижливо.
Каролайн й показа пакета, а Шърли веднага го грабна.
— Не съм подозирала за съществуването на това — каза тя. — Мислех си, че всички те отдавна са изгорели в кухненската печка или пък са послужили за буклите на прислужницата в Симпсън Гроув. Защо си ги запазил, Хенри?
— Това не е мое дело — и през ум не ми е минавало, че старите тетрадки могат да имат някаква стойност. Мистър Мур ги е сложил във вътрешното чекмедже на писалището си — сигурно просто ги е забравил там.
— Точно така, сигурно ги е забравил — отвърна като ехо Шърли. — Вижте колко красиво са написани — самодоволно отбеляза тя.
— Каква лудетина бяхте в онези дни, Шърли! Помня ви толкова добре — едно слабичко и крехко създание, което можех да вдигам от пода, макар да беше толкова високо. Виждам ви с дългите, безбройни къдрици по раменете и разкошния колан. В самото начало успяхте да съживите мистър Мур, но май скоро след това го натъжихте.
Шърли прелистваше ситно изписаните страници, без да продума. След малко отбеляза:
— Това бе написано през един зимен следобед. Представлява описание на снежен пейзаж.
— Спомням си — каза Хенри, — че когато го прочете, мистър Мур извика: «Voila le francais gagne!»[131] Тогава той каза, че било добре написано. След това вие го накарахте да нарисува описания от вас пейзаж.
— Значи не си забравил, Хал?
— Разбира се, че не. Него ден се караха на всички ни, че не сме слезли за чай, когато ни повикаха. Спомням си как моят възпитател бе седнал пред статива си, а отзад вие със свещ в ръка го наблюдавахте как рисува заснежената скала, бора, полегналата под него сърна и полумесеца, надвиснал над тях.