И понеже на света има много хора като Хайрам Йорк, добре е, че истинският поет, макар и да е замечтан на вид, често пъти крие непреклонен дух под спокойствието си, кротостта му е изпълнена с проницателност и той може добре да претегли тези, които го гледат отвисоко, съвсем точно да отмери стойността на онези поприща, на които е обърнал гръб и поради това си е спечелил презрението на околните. Цяло щастие е, че той може да има свое блаженство, собствен съюз със своята приятелка и богиня — Природата, и че е напълно независим от онези, на които доставя твърде малко радост и които от своя страна го радват още по-малко. Справедливо е, че докато светът и обстоятелствата често пъти обръщат своята тъмна и студена страна към него — а това е уместно, защото той самият пръв обръща своята тъмна, студена и безразлична страна към тях, — поетът успява да поддържа в гърдите си весел дух и живителен огън, които вдъхват на всичко духовитост и жизнерадост, докато околните вероятно считат, че живее сред мразовете на полярна зима, чийто мрак никога не е разкъсван от слънчев лъч. Истинският поет ни най-малко не трябва да бъде съжаляван и вероятно тайничко се подсмихва, когато някоя заблудена душа, изпълнена със съчувствие, се завайка над неговите беди. Дори когато прагматиците го осъждат и обвиняват него и изкуството му за безполезни, той изслушва присъдата с такъв неумолим присмех, с такова необятно, дълбоко, безпределно и безмилостно презрение към нещастните фарисеи, които я произнасят, че по-скоро трябва да бъде порицан, отколкото утешаван. Тези разсъждения обаче не принадлежат на мистър Йорк, а именно мистър Йорк е обект на вниманието ни в момента.
Вече разкрих някои от недостатъците му, читателю. Що се отнася до добрите му страни, той бе един от най-почитаните и способни хора в Йоркшир. Дори и онези, които го ненавиждаха, бяха принудени да се отнасят с нужното уважение към него. Той беше боготворен от бедняците, защото с тях се отнасяше много любезно и по бащински. Към своите работници бе внимателен и сърдечен — когато ги освобождаваше от служба, винаги се стараеше да им предложи нещо друго. Ако пък това бе невъзможно, помагаше им да се преместят със семействата си там, където имаше възможност за работа. Трябва да се отбележи също така, че ако — както от време на време се случваше — някой измежду работниците му покажеше признаци на неподчинение, Йорк подобно на мнозина, които ненавиждат контрола върху самите себе си, знаеше как да упражнява енергичен контрол — владееше тайната да смазва непокорството още в зародиш, да го изтръгва като плевел, така че то никога да не успее да се разпростре сред подчинените му. Самият подсигурен със солидно състояние, той се чувствуваше свободен да говори с най-голяма безпощадност за тези, за които положението на нещата беше по-различно, да приписва всичките им несполуки изцяло на тях самите, да се откъсне от господствуващата класа и свободно да защитава каузата на трудещите се.
Фамилията на мистър Йорк бе първата и най-старата в околността, а той, макар и не най-богатият, бе един от най-влиятелните хора. Образованието му бе добро. В младежките си години, преди Френската революция, бе пътувал из Европа и владееше много добре френски и италиански. По време на двегодишния си престой в Италия бе събрал голям брой ценни картини и редки предмети, които понастоящем красяха неговия дом. Обноските му, когато пожелаеше това, бяха обноски на завършен джентълмен от старата школа. Речта му, когато бе склонен към любезно отношение бе изключително интересна и оригинална. И ако той често пъти се изразяваше на йоркширски диалект, правеше го по свое желание, като отдаваше предпочитание на родната си реч пред един по-изискан речник. «Йоркширското твърдо „р“ — казваше той — е толкова пъти по-добро от фъфленето на някой кокни[34], колкото ревът на един бик е по-добър от мишето цвъртене.»
Мистър Йорк познаваше всички, както и всички познаваха мистър Йорк в разстояние на няколко мили наоколо. Въпреки това близките му приятели се брояха на пръсти. Тъй като самият той бе оригинална личност, мистър Йорк нямаше слабост към обикновените люде — живият и грубоват характер, независимо дали принадлежеше към висшето съсловие или пък към народните маси, бе винаги приеман с готовност от него, докато префинената и безинтересна личност, колкото и високопоставена да бе, го отблъскваше. По всяко време той можеше да прекара един час в разговор с някой свой работник с проницателен ум или пък с някоя чудата и прозорлива старица от наемателите си, докато иначе с неудоволствие би отделил дори минутка на някой посредствен, макар и изискан джентълмен или на най-модно облечена и елегантна, но повърхностна дама. Подобни свои предпочитания мистър Йорк довеждаше до крайност, като забравяше, че сред тези, които не са създадени да бъдат оригинални, можеше да има приятни, дори достойни за възхищение личности. При все това той правеше и изключения от собственото си правило. Съществуваше определена категория душевна нагласа — обикновена, простодушна и пренебрегваща изискаността, почти лишена от интелект и съвсем неспособна да открие интелектуалното у мистър Йорк, без в същото време да изпитва ни най-малко възмущение от грубостта му, без да бъде тъй лесно наранявана от сарказма му и да прави подробен анализ на словата му, на неговите постъпки и мнения; в компанията на хора с подобна нагласа мистър Йорк се чувствуваше особено добре и следователно към подобна компания той имаше особени предпочитания. Сред такива люде бе пълен господар. Те безусловно се поддаваха на влиянието му, без да признават неговото превъзходство, тъй като никога не се замисляха над това; бяха доста сговорчиви, затова за тях не съществуваше ни най-малка опасност да проявят сервилност, а непринуденото им, безхитростно и малко повърхностно безразличие бе толкова приемливо за мистър Йорк, колкото и удобно — точно като стола, на който сядаше, или пък пода, по който се разхождаше.