Шърли седна на стола, който той бе приготвил в близост до своя. Разтворената върху писалището книга бе една и за двамата; къдриците на Шърли се спуснаха толкова ниско, че закриха страницата от погледа му.
— Приберете косите си — каза той.
За момент Шърли не бе съвсем сигурна дали да се подчини на молбата, или да я пренебрегне — в погледа, който тя отправи към лицето на преподавателя си, проблесна лукаво пламъче. Може би ако той я гледаше сурово или плахо, или пък ако на лицето му бе изписана някаква нерешителност, тя щеше да се възпротиви и урокът щеше да свърши в същия този момент. Но Мур само очакваше съгласието й — невъзмутим като мрамор и също толкова студен. Тя прибра къдриците зад ушите си. Добре бе, че лицето й притежаваше приятни очертания и че страните и бяха с кадифения овал на ранната младост, защото, ако бяха лишени от тези смекчаващи нюанси, чертите й можеха да изгубят своето изящество. Но какво значение имаше това в компанията на човек като Мур? Нито Калипсо, нито Евхарис са се опитвали да очароват Ментор, възпитателя на Телемах.
Шърли започна да чете. Езикът й бе отвикнал от френската реч. Запъваше се, четенето вървеше неравно, смущавано от учестен дъх и нарушавано от английско произношение. Тя спря.
— Не мога. Ако обичате, прочетете ми един параграф, мистър Мур.
Тя повтори това, което той й прочете, и й бяха необходими само три минути, за да улови вярното произношение.
— Tres bin[138] — бе одобрителната забележка в края на пасажа.
— C’est presque le francais rattrape, n’est-ce pas?[139]
— Предполагам, че вече не можете да пишете на френски така, както преди?
— О, не! Няма да мога да се справя със съгласуването на времената сега.
— Няма да можете да напишете съчинение на тема «La Premiere Femme Savante»[140]?
— Все още ли помните тази глупост?
— До последния ред.
— Не ви вярвам.
— Мога да ви го повторя дума по дума.
— Ще се запънете още на първия ред.
— Искате да ме проверите ли?
— Искам!
Той започна да рецитира на френски, но ние ще трябва да преведем думите му от страх да не останем неразбрани от някои читатели.
Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени кой каквато си избереше.[141]
Това бе в зората на времето, когато утринните звезди не се бяха скрили и небесният им хор все още не беше замлъкнал.
Тази епоха е тъй далечна, мъглите и росната дрезгавина на зазоряването са я обвили в такъв потулващ воал, че е трудно да се разгадаят обичаите, да се различи пейзажът и да се познае къде се намират тези места. Достатъчно е да се знае, че тогава светът е съществувал, че е бил населен от хора, че човешката природа с нейните страсти, симпатии, скърби и радости е изпълвала планетата и й е вдъхвала живот.
Едно племе си избрало някакво място от глобуса. Към коя раса е принадлежало племето — не е известно, къде се е намирало това място — не е казано. Обикновено говорим за Изтока, когато мислите ни са обърнати към онова време, но кой може да докаже, че тогава не е имало живот и на запад, и на юг, и на север? Има ли нещо, което да докаже обратното на това, че вместо да се засели в палмовите горички на Азия, въпросното племе не се е настанило под дъбовите сенки на някой от островите в нашите европейски морета?
Не си представям песъчливи равнини, нито пък малък, ограден от пясъци оазис. Пред очите ми се появява картината на гориста долина със скалисти склонове, обагрени в тъмнокафяво и покрити с дървета, струпани едно над друго. Тук, на това място, живеят човешки същества, които обаче са толкова малко на брой и се движат по пътеки, скрити под толкова дебели клони, че никой не може нито да ги чуе, нито да ги види. Диви ли са те? Несъмнено. Преживяват с помощта на кривака и лъка — полуовчари, полуловци, чиито стада се скитат свободни като дивеча им. Щастливи ли са? Не, не са по-щастливи от нас. Дали са добри? Не, не са по-добри от нас. Тяхната природа е и наша природа — и двете са човешки. Сред племето има едно същество, което твърде често е нещастно — едно дете, на което съдбата е отнела и двамата родители. Никой не се грижи за него — понякога подхвърлят на осиротялото момиче някоя троха, но по-често я забравят. Рядко я приемат в нечия колиба. Неин дом са хралупата на някой кух дървесен ствол или хладната пещера. Изоставена, пренебрегвана и скитаща, тя живее повече с дивите зверове и птиците, отколкото със себеподобните си. Гладът и студът са нейните другари, а самата тя е обладана от тъга и обградена от самота. Оставена без грижи и без обич, би трябвало да умре — но въпреки всичко тя живее и расте. Зелената природа я приема и й става майка. Храни я със сочни ягоди, със сладки корени и лешници.
140
«Първата учена жена» (фр.) Героят намеква за пиесата на Молиер «Учените жени». — Б.пр.