— Тя е тук сега.
— Виждам я, при това напълно смирена. Но не бих посъветвал нито Хенри, нито някои други да вярват безусловно на смиреността, която може в един момент да крие поруменялото си лице като някое засрамено малко дете, а в следващия да го вдигне, бледо и високомерно като лика на мраморна Хера.
— Казват, че някога живял човек, който вдъхнал живот на изваяната от него статуя[143]. Други пък може да притежават обратния дар — да превръщат живота в застинал камък.
Мур замълча, преди да отвърне на тези думи. Видът му, станал изведнъж учуден и замислен, казваше: «Странна фраза — какво ли може да означава?» Той я повъртя из ума си, като разсъждаваше задълбочено и бавно подобно на някой потънал в дебрите на метафизиката немски философ.
— Искате да кажете — проговори най-сетне той, — че някои мъже будят неприязън и по този начин охлаждат доброто сърце.
— Умно! — отвърна Шърли. — Ако подобно тълкувание ви задоволява, тогава можете да му вярвате. Лично мен това не ме интересува.
При тези думи тя надменно повдигна сякаш изваяната си от мрамор глава, точно както я бе описал Луис.
— Вижте метаморфозата! — каза той. — Едва си представих, а ето я вече осъществена — една обикновена нимфа се превръща в недостъпна богиня. Но не трябва да разочароваме Хенри с рецитирането, затова Олимпия ще благоволи да му достави това удоволствие. Да започнем.
— Забравила съм началото.
— Но аз не съм. Паметта ми, макар и малко неуслужлива, е силна. При мен знанията се натрупват заедно с предпочитанията — умът ми съхранява знанията, а чувствата отиват направо в сърцето. А то не е като ранния пролетен филиз без собствен корен, който бързо се разлиства и бързо цъфти, ала повяхва твърде скоро. Внимание, Хенри! Мис Кийлдар се съгласи да ви удостои с благоволението си. «Voyez се Cheval ardent et impetueux[144]…» — това е началото.
Мис Кийлдар склони да направи опит, но скоро спря.
— Не мога да продължа, докато не го чуя цялото — заяви тя.
— Но то бе заучено толкова бързо — «бързо научено, бързо забравено» — заключи учителят.
Той изрецитира пасажа бавно и точно, като умишлено подчертаваше всяка дума.
Шърли постепенно надаваше ухо, докато той говореше. Лицето й, до този момент извърнато настрани, се обърна към него. Когато свърши, тя като че ли взе думите от устата му — възприе неговия тон, неговия акцент, предаде паузите, както той ги бе предал, възпроизведе неговия маниер, произношение и изразителност.
Сега бе неин ред да каже желанието си.
— Припомнете си Le Songe d’Athalie[145] — помоли тя — и го кажете.
Той го изрецитира, а тя го повтори. За Шърли бе истинско удоволствие да превръща неговия език в свой. Тя помоли за още рецитации. Старите упражнения по френски бяха възвърнати, а с тях и някогашните учебни дни на Шърли.
Мур бе повторил някои от най-хубавите пасажи от Расин и Корней и бе чул ехото на собствения си дълбок тембър в гласа на девойката, който вярно следваше неговия. «Fe Chene et le Roseau» — една от най-хубавите балади на Лафонтен, бе изрецитирана, при това много добре, от учителя, а ученичката веднага се възползува от урока. Сега, когато ентусиазмът им се бе развил и двамата бяха обзети от някакво въодушевление, чийто пламък едва ли мажеше да бъде вече подхранван от анемичният дух на френската поезия. Навярно им се искаше да сложат в лумналия огън и някой дъбов дънер от английските дъбрави. Мур отбеляза:
— И това са най-добрите ни произведения! Нямаме нищо по-драматично, по-изразително, по-естествено!
След това той се усмихна и замълча. Като че ли цялото му същество гореше с един спокоен пламък — стоеше пред камината, облегнал лакътя си на полицата над нея и потънал в блажени мисли.
Мракът прогонваше светлината на отминаващия есенен ден. Прозорците на учебната стая — потъмнели от виещи се растения, чиито листа все още не бяха отронени от октомврийския вятър — почти не пропускаха лъч от небето, но огънят пръскаше достатъчно светлина, за да може да се разговаря.
Луис Мур се обърна към ученичката си на френски и тя му отговори, отначало с колеблив смях и разпокъсани фрази. Мур я окуражи, докато я поправяше. Хенри също се включи в урока. Двамата ученици бяха застанали срещу учителя, прегърнати през кръста. Тартар, който след дълго настояване бе пуснат да влезе, сега седеше с мъдър вид в средата на килима, втренчил поглед в искрите, които изскачаха от време на време от недогорелите въглени в червената жарава. Малката компания бе много щастлива, но:
143
Пигмалион се влюбил в прекрасната статуя на момиче, която изваял, и заради неговото благочестие боговете й вдъхнали живот (гр. мит.) — Б.пр.