Мур му отвърна с дълбоко мълчание, което бе в странен контраст с тревожното оживление на момчето.
— Грешите и двамата и така само си вредите. Падне ли веднъж върху младостта сянката на някакъв мрачен ужас, тя си представя, че никога вече няма да зърне слънчевата светлина; мисли си, че първата сполетяла я беда ще продължи цял живот. Какво още каза Шърли? Нещо друго?
— Уредихме два-три семейни въпроса на четири очи.
— И какви бяха те, ако не е тайна?
— Но, мистър Мур, вие се усмихвате. Аз не мога да се усмихвам, когато виждам състоянието на Шърли.
— Моето момче, аз рядко се вълнувам, не притежавам душата на поет, но пък имам достатъчно житейски опит. Виждам нещата такива, каквито са, докато за вас те все още крият неизвестности. Кажете ми какви са тези семейни въпроси.
— Тя само ме попита, сър, дали се считам повече Кийлдар, отколкото Симпсън, и аз й отвърнах, че съм Кийлдар до дъното на душата си и до мозъка на костите си. Тогава тя каза, че е доволна от това, понеже освен нея аз съм бил единственият жив Кийлдар в Англия. След това постигнахме съгласие по някои въпроси.
— Например?
— Например, сър, че ако доживея да наследя имението на баща си, ще приема името Кийлдар и ще направя Фийлдхед моя резиденция. Казах, че ще се нарека Хенри Шърли Кийлдар, и ще го сторя. Нейното име и домът й имат вековна история, докато Симпсън и Симпсън Гроув са от вчера.
— Хайде, хайде, все още никой от вас не се е запътил към небето. За вас двамата храня най-добри надежди при вашите горди натури — двойка новоизлюпени орлета. А сега ми кажете, какво заключение си правите от всичко, което ми разказахте? Слушам ви.
— Че Шърли си мисли, че ще умре.
— Спомена ли тя нещо за здравето си?
— Нито веднъж. Но ви уверявам, че тя линее — ръцете й са съвсем отслабнали, а също и страните й.
— Оплаквала ли се е някога на майка ви или на сестрите ви?
— Никога. Смее се, когато някой я попита. Мистър Мур, тя е странно същество — в нея има нещо толкова красиво, толкова детско. Не прилича по нищо на мъжете, не е амазонка и въпреки това отминава с гордо вдигната глава помощта и съчувствието.
— Знаете ли къде е в момента Хенри? В къщата ли е, или е на езда?
— Не може да бъде навън, сър, — вали силен дъжд.
— Вярно. Но това не е гаранция, че в този момент тя не се носи в галоп над Ръшедж. Напоследък изобщо не позволява на времето да се превърне в пречка за ездата й.
— Нали си спомняте, мистър Мур, колко влажно и ветровито бе миналата сряда? Толкова лошо време наистина, че Шърли не позволи Зое да бъде оседлана, а в тази буря, която тя сметна твърде силна за кобилата си, Шърли излезе да се разхожда пеш. В този следобед отиде почти до Нанъли. Попитах я, когато се върна, не се ли страхува, че може да настине. «Невъзможно — отвърна ми тя, — това би било прекалено голямо щастие за мен. Не зная, Хари, струва ми се, че най-доброто, което може да ми се случи, е да ме хване една хубава настинка и да си отида като християнка.» Виждате колко е безразсъдна, сър.
— Наистина безразсъдна! Идете и я намерете. И ако имате възможност да поговорите с нея, без да привлечете нечие внимание, помолете я да дойде тук за малко.
— Добре, сър.
Той грабна патерицата си и понечи да тръгне.
— Хари!
Момчето се върна.
— Не предавайте молбата ми официално. Използувайте такива думи, каквито бихте използували в предишните дни, за да я повикате в учебната стая.
— Разбирам, сър. Така има по-голяма вероятност да се подчини.
— И, Хари…
— Сър?
— Ще ви повикам, когато имам нужда от вас. Дотогава сте свободен от занимания.
Момчето излезе. Останал сам, мистър Мур се надигна от писалището си.
«Мога да бъда хладнокръвен и надменен с Хари — каза той. — Мога да махна с лека ръка на опасенията му и да погледна „от висотата на положението си“ на младежкия му плам, на него поне мога да говоря, като че ли в очите ми и двамата са деца. Трябва да разбера дали ще съумея да изиграя същата роля и пред нея. Помня мига, когато почти бях забравил тази роля, когато объркването и смирението заплашваха да ме пречупят с нежната си тирания, когато езикът ми се запъна и аз за малко щях да захвърля маската и да застана пред нея не като учител, о, не, а като нещо съвсем друго. Надявам се, че никога няма да се превърна в глупак — сър Филип Нанъли може да се изчервява, когато срещне погледа й, може да си позволи удоволствието да бъде смирен, може дори, без да се излага на позор да остави ръката си да трепери, когато докосва нейната. Но ако някой от нейните фермери се окаже влюбчив и сантиментален, това би означавало, че той се нуждае от усмирителна риза. Досега винаги съм се справял добре. Тя е седяла до мен, но аз не съм потръпвал — ни на йота повече от това писалище. Посрещал съм погледите и усмивките й като… учител, какъвто всъщност съм. Ръката й не съм докосвал никога — не ми се е случвало да се подложа на това изпитание. Не съм неин фермер или лакей, никога не съм й бил ратай или слуга. Но съм беден и това ме задължава да се боря за собственото си достойнство, да не отстъпвам нито частица от него. Какво искаше да каже със загатването си за студените хора, които превръщали плътта в мрамор. Тези думи ми харесаха — сам не зная защо, а и не бих попитал, никога не съм си позволявал да проявявам видим интерес нито към думите, нито към израза на лицето й. Ако го правех, щях понякога да забравям здравия разум, за да повярвам в романтиката. Има моменти, когато някакво странно и потайно опиянение се прокрадва във вените ми, но няма да го насърчавам, няма да се опитвам да го задържа в паметта си. Решен съм, докато това е възможно, да си запазя правото да повторя заедно е апостол Павел: „Не съм луд, но говоря думи на истина и на здрав разум“.»[146]