— Не му пишете, че желая да се върне, а това, че връщането му е желателно.
Би вторият звънец и мис Кийлдар се подчини на зова му.
Глава XXIX
Луис Мур
Луис Мур бе привикнал на тих и скромен живот. Тъй като сам бе тих и скромен човек, той понасяше този живот много по-добре, отколкото повечето мъже.
Притежаваше свой собствен свят в ума и душата си и затова търпеливо приемаше уединението си в някое малко и тихо кътче на истинския свят.
Колко притихнал е Фийлдхед тази вечер! Мис Кийлдар цялото семейство Симпсън, дори и Хенри — всички, освен Мур, са в Нанъли. Сър Филип ги бе поканил, за да ги представи на майка си и своите сестри, които в момента бяха в имението му. Баронетът бе внимателен човек и затова бе поканил също и учителя, но той по-скоро би се срещнал с призрака на Хънтингдънския граф и с веселата му безплътна свита под короната на най-дебелия, най-черния и най-стар дъб в гората на Нанъли. Да, той би си определил среща с духа на някоя игуменка или призрачно бледа монахиня сред влажните и обрасли в треволяк останки от порутената им обител. Луис Мур копнее да има някого до себе си тази вечер, ала това не е баронетът, не е благосклонната му, но строга майка, достолепните му сестри, нито пък някой от семейство Симпсън.
Нощта е неспокойна — над земята все още бушуват бурите на есенното равноденствие. Обилният дъжд, валял през деня, е стихнал — огромният облак се разкъсва и разкрива небето, ала не отминава, за да остави след себе си сапфирена небесна твърд, а се носи стремглаво пред талазите на нестихващата буря, развилняла се на лунна светлина. Луната величествено царува, доволна от вихъра — доволна, сякаш се отдава с любов на свирепите му милувки. Тази вечер Ендимион[149] няма да съзерцава лика на своята богиня — по хълмовете няма стада, а това е добре, понеже тази вечер тя има среща с Еол[150].
Седнал в учебната стая, Мур слушаше как бурята свисти около старата кула и покрай външната стена на преддверието — този край бе защитен. Ала учителят не търсеше защитено убежище, не желаеше приглушени звуци, нито пък закътан подслон.
«Всички стаи са празни — каза си той — и душата ми страда в тази килия.»
Мур я напусна и отиде там, където рамките на прозорците, по-големи и по-свободни, отколкото закритото от клони и зарешетено прозорче на стаята му, пропускаха безпрепятствено тъмносинята, сребърно струнеста, вълнуваща и метежна гледка на есенното нощно небе. Той не носеше свещ, нямаше нужда от лампа или огън — широките и ясни, макар понякога прекъсвани от облаци и непостоянни лунни лъчи огряваха всеки под и всяка стена.
Мур преминава през всички стаи, сякаш преследва някакво привидение. Спира в дъбовата стая. Тя е лишена от хладината и блясъка на гостната — камината й е гореща и червеникава, жаравата пука, сгрята от собственото си алено сияние. Близо до килима се намира малка работна масичка с писалище върху нея и един стол.
Дали видението, по чиито следи е тръгнал Мур, не седи в този стол? Човек би си помислил тъкмо това, ако можеше да види как възпитателят е застанал пред него. В погледа му се чете такъв интерес, а на лицето му е изписано такова внимание, като че ли в самотата на този дом той е намерил жив компаньон и се готви да го заговори.
Мур прави открития. Една чантичка, малка копринена чантичка, виси от облегалката на стола. Писалището е отворено, ключовете са в ключалката. Един хубав печат, сребърен молив, две-три алени глогини върху зелено листо, малка, чиста и елегантна ръкавица — тези неща едновременно украсяват и създават безредие върху поставката, по която са разхвърляни. Редът е враг на детайлите в една картина — той старателно ги прибира по местата им. И все пак именно детайлите внасят очарованието.
Мур промълви:
— Нейните следи. Тя е била тук — небрежно, прекрасно същество! Несъмнено е трябвало да излезе набързо и е забравила да се върне и подреди нещата си. Защо оставя обаяние след себе си, откъдето и да мине? Как е придобила този дар — да проявява небрежност, без това да дразни? В нея винаги има нещо, което заслужава порицание, и все пак тези укори не натъжават човешкото сърце. А ако те идваха от нейния любим или съпруга й, устните скоро биха заключили думите и биха ги заменили с целувка. По-добре е да прекараш половин час, отправяйки укори към нея, отколкото да възхваляваш или да се възхищаваш, от която да е друга жена на света. Но това моят глас ли е? Сам ли говоря на себе си? Трябва да спра.