Той млъкна и потъна в размисъл. След това направи нещо, което може би щеше да му донесе утеха тази вечер.
Спусна завесите пред широкия прозорец и царствената луна, закри небесните й чертози и звездната й свита. Добави дърва към сгряващия, но бързо гаснещ огън, запали едната от двете свещи на масата, постави един стол срещу този, който бе близо до работната маса и седна. След това извади от джоба си малко, но дебело тефтерче с неизписани страници, взе в ръката си молив и започна да го изпълва със сбит, нечетлив почерк. Непременно ела насам, читателю, не се стеснявай — надникни смело над рамото му и чети, докато той пише.
«Часът е девет. Сигурен съм, че каретата няма да се върне преди единадесет. Дотогава съм свободен, дотогава мога да бъда в стаята й, да седя срещу стола й, да облягам лакти върху масата й, да съм ограден от нещата, които ми напомнят за нея.»
Преди време обичах Самотата — представях си я като някаква тиха и сериозна, но красива нимфа, като някоя Ореада[151], която се спуска към мен през самотни планински проходи, понесла нещо от синята мъгла по хълмовете и одеждите си, нещо от прохладния им вятър в дъха си и много от тържествената им красота в осанката си. Някога можех спокойно да я ухажвам и да си мисля, че сърцето ми се укротява, когато я притиснех до него — безмълвна, но величествена.
Но от деня, в който повиках Ш. при себе си в учебната стая и тя дойде и седна близо до мен; от деня, в който тя разкри мъката си пред мен, помоли ме за закрила и призова на помощ душевната ми сила — от този час ненавиждам Самотата. Хладна абстракция, безплътен скелет, дъщеря, майка и спътница на смъртта!
Приятно е да пиша за това, което ми е близко и скъпо като зеницата на окото ми — никой не може да ми отнеме този малък бележник, на който с помощта на молива мога да кажа каквото си искам, да кажа това, което не смея да прошепна на нито едно живо същество, това, за което не смея да мисля на глас.
Почти не сме се срещали след онази вечер. Веднъж, когато бях сам в гостната и търсех една тетрадка на Хенри, тя влезе, облечена за концерт в Стилброу. Свенливостта — нейната, не моята — спусна сребристия си воал помежду ни. Много безсмислици съм чел и слушал за «моминската скромност». Но когато тези думи се използуват с разум, а не с повод и без повод, тогава те звучат добре и на място. Когато пристъпи към прозореца, след като мълчаливо, но грациозно ме поздрави, в съзнанието си не намерих други слова за нея, освен «най-непорочна девица». В моите представи аз я виждах облечена в нежно великолепие, окичена с ореола на моминска скромност. Може да съм един от най-глупавите, тъй като съм и един от най-обикновените мъже, но истината е, че тази нейна свенливост дълбоко ме трогна, тя погали най-съкровените ми чувства. Сигурно съм изглеждал много глупаво — цял бях предаден на райско блаженство, когато тя отмести поглед от моя и изящно извърна глава, за да прикрие руменината по страните си.
Зная, че това са думи на мечтател, на някой отнесен и романтичен луд. Аз мечтая. И ще мечтая. А ако тя е обвеяла с романтика прозаичното ми писание, какво бих могъл да сторя?
Какво дете понякога е тя! Какво наивно и простодушно същество! Сякаш още е пред мен, още ме гледа в очите и ме моли да я спася от терзанията на близките й, заклева ме да й дам силен опиат. Виждам я да си признава, че не е толкова силна, че не е съвсем безразлична към съчувствието, както си мислят хората, виждам как една сълза нежно се отронва от клепача и. Оплаква се, че съм я мислел за дете. А нима не е така? Въобразила си беше, че я презирам. Да я презирам! Неизразимо приятно ми бе да се почувствувам изведнъж близо до нея и над нея, да съзнавам естественото си право и силата си да бъда нейна опора, тъй както съпругът трябва да бъде опора за своята съпруга.
Прекланям се пред нейните съвършенства, но именно недостатъците или поне слабостите й ме сближават с нея; те отварят сърцето ми за нейния образ, обгръщат я с любовта ми и причината за това е съвсем егоистична, но напълно естествена — тези недостатъци са стъпалата, по които се изкачвам над нея. Ако тя се изправеше пред мен като някоя изкуствено създадена могила с безукорно подравнени стени, къде би намерил тогава опора човешкият крак? Естественият хълм със своите обрасли в мъх падинки и неравности е този, който ни подканва към изкачване — да достигнем неговия връх, за нас е истинска радост.