Мистър Хелстоун смяташе, че господарите са в беда, а работниците — неблагоразумни. Той безмилостно порица ширещия се дух на недоволство срещу законната власт; растящото нежелание за търпеливо понасяне на злото той считаше за неизбежно; решенията, които предлагаше, бяха енергична правителствена намеса, стриктна съдийска бдителност, а при необходимост — незабавна военна принуда.
Мистър Йорк поиска да узнае дали подобна намеса, бдителност и принуда биха нахранили тези, които гладуваха, дали биха дали работа на тези, които искаха да работят и които никой не желаеше да приеме. Той отхвърли идеята за неизбежните злини и заяви, че търпението на хората е като камила, на чийто гръб е вече натоварен и последният атом, който би могла да понесе, и че съпротивата в този момент е вече въпрос на дълг; ширещия се дух на недоволство той считаше за най-обещаващия белег на сегашните времена. Господарите, призна той, наистина били в беда, но главните затруднения били струпани на главите им от едно «корумпирано, недостойно и окървавено» правителство (това бяха епитетите на мистър Йорк). Побъркани като Пит[35], демони като Касълрей, злонамерени идиоти като Пърсивал[36] били тираните, проклятието на страната, разрушителите на производствената й мощ. Глупавата им до безумие упоритост в една неоправдана, безнадеждна и опустошителна война била довела страната до сегашната криза. Наложените от тях чудовищно тежки данъци, позорните Извънредни разпоредби, чиито инициатори заслужавали обвинение в държавна измяна и ешафод, ако това някога е ставало с политици — именно тези неща били окачили камък на шията на Англия.
— Но какъв е смисълът от подобни речи? — възкликна мистър Йорк. — Какви са шансовете разумът да бъде чут в една страна, която е била потискана от крале, свещеници и перове, страна, където на престола седи един луд, а истинският управник е безпринципен развратник[37]; където се търпи такъв позор за здравия разум като законодателите по наследство, такова шарлатанство като епископския съвет, където такава очевидна заблуда като една разглезена и нетолерантна официална църква е понасяна и почитана, където се поддържа редовна армия, а тълпа лениви свещеници, заедно с бедняшките им семейства, са настанени в най-добрите земи?
След като се надигна и наложи широкополата си шапка, мистър Хелстоун отбеляза в отговор, че в живота си се бил натъквал на два или три случая, когато чувства от този род са били поддържани смело, додето здравето, силата и светската благодат са били съюзници на онзи, който ги е проповядвал; ала идвало време, заяви той, когато страхът от бога застигал всеки; това време било проверката за поклонника на анархията и бунта, за врага на религията и реда. Наскоро, заяви той, бил призван да чете молитвите, които нашата църква била предоставила за болните, край злочестия одър на един от нейните най-ревностни противници. Видял човек, обзет от разкаяние, горящ от желание да открие място, където да се покае, но лишен от възможността да го намери, макар да го бил търсил ревностно и със сълзи на очи. Считал за свой дълг да предупреди мистър Йорк, че сквернословието срещу бог и крал е смъртен грях и че съществува нещо, наречено «страшен съд».
Мистър Йорк вярвал напълно, че съществува нещо, наречено страшен съд. Ако това не било така, то било трудно да си представи човек как на всички мошеници, които тържествували на този свят, безнаказано разбивали невинни сърца, злоупотребявали с незаслужени привилегии, петнели почтени призвания, отнемали залъка от устата на бедните, тероризирали хрисимите и се подмазвали по най-унизителен начин на богатите и гордите — как на всички тях би могло да им се плати както подобава, и то със същата монета, която са заслужили. Но, добави той, винаги щом настроението му се понижавало заради такива неща и привидното им тържество на тази омърсена планета, той просто протягал ръка към книгата (мистър Йорк посочи към една голяма Библия в библиотеката), отварял я напосоки и със сигурност попадал на някой стих, който със синия си серен пламък разпръсквал всякакво униние. Знаел толкова добре накъде води пътят на някои хора, сякаш ангел с големи бели криле бил прелетял пред вратата и му бил казал.
— Господине — заяви мистър Хелстоун, като събра цялото си достойнство. — Господине, висшата мъдрост на човека се състои в това да опознае себе си и целта, към която го носят собствените му стъпки.
36
Спенсър Пърсивал (1762–1812) — английски държавник, министър-председател (1809–1812). — Б.пр.
37
Има се предвид това, че крал Джордж III изпаднал в 1810 г. в пълно умопомрачение; установява се регентство и на престола идва малолетният му син (по-късно Джордж IV), известен с разпуснатите си нрави. — Б.пр.