Сълзи за сбогом се отърколиха по страните й — тя ги избърса.
«Съжалявам за всичко, което се случи, дълбоко съжалявам» — изхлипа тя. Бог ми е свидетел, че съжалявах и аз! Ето така се разделихме.
— Странна история! — отбеляза мистър Йорк.
— Никога вече няма да го направя — зарече се спътникът му, — никога вече няма да спомена за женитба пред жена, освен ако не изпитвам любов. Това означава, че отсега нататък Кредитът и Търговията ще трябва сами да се погрижат за себе си. Разорението може да дойде, когато пожелае — преборих се вече с този робски страх от нещастието. Занапред ще работя трудолюбиво, ще чакам търпеливо и ще понасям спокойно. Нека ме сполети най-лошото — тогава ще грабна една секира, ще си платя койката на някой емигрантски кораб и ще заминем с Луис за Америка — така сме решили. Нито една жена няма вече да ме погледне тъй, както ме погледна мис Кийлдар, няма да изпита към мен това, което изпита мис Кийлдар, в присъствието на нито една жена не ще застана едновременно като такъв глупак и такъв негодник, като такъв грубиян и такова конте.
— Е, хайде, хайде — каза невъзмутимият Йорк. — Прекалено навътре го вземате. Но все пак искам да ви кажа, че съм изненадан — първо, че не ви е обичала, и второ, че вие не сте я обичали. И двамата сте млади, и двамата сте хубави, умни сте и притежавате характер — ако ви гледа човек откъм добрата ви страна. Какво ви мъчеше, та не се погодихте?
— Ние никога не сме се чувствували, никога не бихме могли да се чувствуваме добре един с друг, Йорк. Можехме да се възхищаваме един на друг от разстояние, ала щом се приближавахме, се спречквахме. Сядал съм в единия край на някоя стая и съм я наблюдавал в другия край, навярно обзета от весело оживление, някои от своите любимци около себе си — възрастните й кавалери, например вие и Хелстоун, с които тя е така игрива, приятна и разговорлива. Наблюдавал съм я, когато е била най-естествена, най-оживена и най-прекрасна, и съм отсъждал, че е красива — тя наистина е красива понякога, когато настроението и премяната й не са лишени от блясък. Приближавал съм се малко към нея, уверен, че познанството ни ми е давало право да го сторя. Присъединявал съм се към кръга около стола й, срещал съм погледа й и съм завладявал вниманието й; разговаряли сме, а останалите — мислейки навярно, че се ползувам с някакви особени привилегии — постепенно са се оттегляли и са ни оставяли сами. Били ли сме щастливи тогава? За себе си трябва да дам отрицателен отговор. Винаги ме обземаше някакво притеснение, винаги изпитвах желание да бъда строг и особен. Разговаряхме за политика и работа, но никакво нежно усещане за естествена близост не открехна душите ни, нито пък разкрепости езика ни, за да потече той бистър и с лекота. Ако сме си доверявали разни неща, те са били свързани с кантората, а не с домашното огнище. Нищо у нея не подхранваше обичта у мен, не ме правеше по-добър, по-нежен — тя само стимулираше ума ми и закаляваше остротата му. Никога не намери място в сърцето ми, не го накара да забие по-учестено и несъмнено причината бе тази, че не владеех изкуството да я принудя да ме обикне.
— Чудна работа, момко. Може и да ви се надсмивам, може и да ви казвам, че не зачитам чувствата ви, но тъй като нощта е тъмна и сме сами, ще ми се да ви призная, че вашият разказ кара очите ми да виждат картини от моето минало. Преди двадесет и пет години се бях опитал да убедя една красива жена да ме обикне, но тя не пожела. Не притежавах ключа към природата й — за мен тя бе като каменен зид без врата и без прозорци.
— Но вие сте я обичали, Йорк, вие сте боготворели Мери Кейв. В крайна сметка поведението ви е било поведение на мъж, а не на някой сметкаджия.
— Да, обичах я — но пък тя беше красива като луната, която не можем да видим тази нощ. Няма ги вече като нея на този свят, може би само мис Хелстоун има нещо от нея в природата си — никоя друга.
— Коя има нещо от нея?
— Племенницата на онзи тиранин с черните дрехи, онази кротка и деликатна мис Хелстоун. Много пъти съм си слагал очилата, за да погледам това девойче в църквата, защото тя има нежни сини очи и дълги мигли, а когато седи в сумрака неподвижна и много бледа и, както става понякога, се готви да заспи поради дължината на проповедта и горещината в църквата — то, тогава тя е като някоя от статуите на Канова[157].
— И Мери Кейв ли беше такава?
— Много по-величествена! Не приличаше на някоя румена девойка, сякаш не бе същество от плът и кръв. Човек се питаше защо няма криле и ореол. Моята Мери бе един великолепен и хрисим ангел.