Един безбурен ден бе преминал в кристална вечер — светът бе потънал в сиянието на Северния полюс: всички негови светлини и нюанси изглеждаха като «reflets»[169] на бели, виолетови и бледозелени скъпоценни камъни. Хълмовете бяха люляково сини, заревото на залязващото слънце беше обагрено в лилаво, а лазурът на небето бе от ледено сребро. Когато изгряха звездите, те бяха от бял кристал, а не от злато; сиви, ясносини и бледо смарагдови оттенъци оцветяваха целия пейзаж.
Какво е това самотно нещо в гората, която вече не е зелена, нито дори пожълтяла — гора с неутрален цвят? Какъв е този движещ се тъмносин предмет? Но да, това е ученик — ученик от училището в Брайърфийлд, който е оставил другарите си да вървят по главния път и търси дърво с хълмче от мъх в корените му, за да седне там. Студено му е, а става и късно. Той сяда. За какво ли мисли? Дали чувствува девственото очарование, с което се е пременила Природата през тази нощ? Сред клоните на обагрените в зелена светлина дървета се усмихва луната с цвят на бисер — дали го вълнува нейната усмивка?
Невъзможно е да се отгатне, тъй като момчето мълчи, а и ликът му е лишен от израз — в момента той не е огледало, което отразява чувства, а по-скоро маска, която ги прикрива. Това момче е юноша на петнадесет години, слаб и висок за възрастта си. По лицето му се чете толкова малко отзивчивост, колкото и раболепие — очите му сякаш са готови да забележат всеки зараждащ се у другите опит за контрол или надмощие, а останалите му черти подсказват качества на характера, винаги готови за отпор. Умните възпитатели избягват ненужната намеса в живота на това момче. Суровото отношение към него не би довело до нищо, а ласкателството само би влошило нещата. Момче като него е най-добре да бъде оставено само на себе си. Времето ще го възпита, а опитът ще го научи.
По неговите собствени думи Мартин Йорк — защото това е самият той — е готов да стъпче с нозете си всичко поетично; кажете му нещо прочувствено и той ще ви отвърне с язвителна забележка. Ето го сега, скита се сам, свел покорна глава пред лика на Природата, докато тя разтваря една страница със строга, безмълвна и възвишена поезия пред будния му поглед.
Седнал, той вади от чантата си книга — не латинската граматика, а контрабандно томче с приказки. Ще бъде достатъчно светло още около час за острия взор на младите му очи; освен това луната е готова да му служи — лъчите й, макар все още слаби и разсеяни, заливат поляната, където е седнал.
Той чете и думите го отвеждат в усамотена планинска местност. Всичко наоколо му е сурово и безформено и почти безцветно. Вятърът носи до ушите му гласове на звънчета; изплувало от безформените гънки на мъглата, пред него се появява най-светлото видение — жена в зелени одежди, възседнала снежнобял жребец, той вижда дрехата й, скъпоценните камъни, коня й. Тя му задава някакъв тайнствен въпрос — той занемява в почуда — омагьосан, трябва да я последва в Страната на приказките.
Втората приказка го отвежда до морския бряг — там мощен прилив кипи в подножието на шеметно високи скали, вали дъжд и духа силен вятър. Риф от черни и назъбени скали се простира далеч навътре в морето. Над тях, сред тях и помежду им се мятат и искрят, лудуват и подскачат, изригват и се извиват пръски от снежнобяла пяна. Един самотен скитник се прокрадва по тези скали, пристъпяйки предпазливо по влажните и буйни водорасли. Той хвърля поглед надолу към брега, където, дълбоко в ниското, се стелят прозрачно зелените морски талази, и вижда там още по-буйна, по-непозната и по-величава растителност от тази на земята, приютила съкровища от раковини — зелени, лилави и бисерни на цвят, струпани на гроздове сред извивките на змиевидната растителност. Скитникът дочува вик. Поглежда напред и вижда върху мрачните зъбери на рифа нещо високо и бледо с форма на човешко тяло, но не от плът, а от пяна прозрачно, треперещо и страховито. Видението не е само — не пенести пръски танцуват лудешки сред скалите, а множество човешки фигури, осем девойки от морска пяна, цяла една свита от бели, мимолетни нереиди.
Шшт! Затваряй книгата и я скрий в чантата! Мартин чува стъпки. Ослушва се! Няма нищо. Или не — мъртвите листа върху горската пътека още веднъж прошумоляват под нечии леки нозе. Мартин наблюдава — дърветата се разтварят и оттам се появява една дама.
Облечена е в тъмна коприна, а лицето й е покрито с воал. Мартин никога не е срещал дама в тази гора — никога не е виждал тук жена, с изключение на някое селско момиче, дошло да събира лешници. Но появата на непознатата не му е неприятна. Когато дамата се приближава, той забелязва, че тя не е нито стара и грозна, а напротив, това е една млада девойка. И въпреки, че сега разпознава в нея тази, която често пъти своенравно е обявявал за непривлекателна, той е склонен да допусне наличието на доказателства за красота зад тънката мрежа на воала й.
169
Ако ми предложиш някоя равностойна английска дума, читателю, тогава съм готова на драго сърце да се откажа от френската дума. Във всеки случай нашето «Reflections» не е подходящо — Б.а.
Reflets (фр.) — отблясъци; reflections (англ.) — отражения. — Б.пр.